Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Имат нужда от малко дамска компания, а?
— Преди всичко ги измъчва носталгията. Приятно им е да чуят американски акцент.
Лаути се подсмихна похотливо.
— Допускам, че те бива да ги утешаваш.
— Правя каквото мога.
— Обзалагам се, че е така.
Бой се намеси:
— Лаути, слушай, да не си малко нещо подпийнал? Нали разбираш, че подобни приказки са признак на много слаба форма.
Лицето на Лаутър стана злобно.
— О, я стига, Бой. Не ми казвай, че не знаеш. Ти какво, да не си сляп?
— Заведи ме у дома, ако обичаш, Бой — каза Дейзи.
Бой не й обърна внимание и попита Лаутър:
— Какво, по дяволите, имаш предвид?
— Питай я за Лойд Уилямс.
— Кой пък е това?
— Прибирам се сама, ако ти не ме отведеш — обади се Дейзи.
— Познаваш ли някой си Лойд Уилямс, Дейзи?
„Той ти е брат“, помисли тя и изпита силното желание да разкрие тайната — като удар под пояса, обаче устоя на изкушението. — Познаваш го — обясни Дейзи. — Били сте заедно в Кембридж. Преди години ни заведе в един мюзикхол в Ийст Енд. — О! — възкликна Бой и си спомни. После удивен се обърна към Лаутър:
— С него?
За Бой беше трудно да си представи, че човек като Лойд му е съперник. С все по-невярващ глас той додаде: — Човек, който не може да си позволи дори официален костюм?
Лаутър заразказва:
— Преди три години той беше в моя курс по разузнаване в Тай Гуин. Тогава Дейзи живееше там. Ти рискуваше живота си в твоя Хокър Хърикейн над Франция по онова време, май си спомням. А тя се задяваше с оная уелска невестулка — в къщата на твоето семейство!
Бой поаленя.
— За Бога, Лаути, ако си измисляш, ще те смажа от бой. — Питай жена си! — отвърна Лаутър и се захили самоуверено.
Бой се обърна към Дейзи.
Тя не беше спала с Лойд в Тай Гуин. А в собственото му легло в къщата на майка му. Но не можеше да обясни това на мъжа си в присъствието на Лаутър. Бездруго беше само подробност. Обвинението в изневяра беше истинско и тя нямаше намерение да отрича. Тайната беше разкрита. Сега искаше просто да запази малко достойнство. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не и пред този нахилен мърляч. — Значи не отричаш? — изумено повиши глас съпругът й. Хората на съседната маса се заозъртаха неловко, после се съсредоточиха върху напитките си. — Отказвам да бъда подлагана на кръстосан разпит в бара на хотел „Кларидж“ — повиши на свой ред тон и Дейзи.
— Тоест признаваш? — викна Бой.
Помещението утихна.
Дейзи се изправи.
— Не признавам и не отричам каквото и да е тук. Ще ти кажа всичко насаме, у дома, където цивилизованите семейства обсъждат подобни въпроси. — Боже мой, ти си го направила, спала си с него! — изрева Бой. Дори келнерите бяха спрели да работят и наблюдаваха караницата.
Дейзи тръгна към вратата.
— Уличница! — кресна Бой.
Е, Дейзи не смяташе да се оттегли точно сега. Обърна се към него: — Ти, разбира се, познаваш уличниците. Имах нещастието да се запозная с две от твоите, помниш ли?
Тя огледа бара и с презрение продължи:
— Джоуни и Пърл. Колко съпруги биха търпели това?
И си тръгна, преди той да успее да отговори.
Влезе в едно от чакащите отпред таксита. Докато потегляха видя, че Бой излиза от хотела и се качва на следващата кола.
Тя каза адреса си на шофьора.
Изпитваше някакво облекчение, че истината излезе наяве. Ала в същото време се чувстваше ужасно тъжна. Знаеше, че нещо е свършило. Къщата беше само на четвърт миля от хотела. Когато пристигна, таксито на Бой спря зад нейното.
Бой я последва във фоайето.
Дейзи осъзна, че не може да остане тук с него. Край. Никога повече нямаше да сподели дома или постелята му. — Донесете ми куфар, ако обичате — обърна се тя към иконома.
— Веднага, милейди.
Дейзи се огледа. Къщата беше от осемнадесети век, със съвършени пропорции и елегантно извито стълбище. Всъщност, тя не съжаляваше, че си тръгва.
— Къде отиваш?
— В хотел, предполагам. Най-вероятно не в „Кларидж“.
— За да се срещнеш с любовника си!
— Не, той е извън страната. Но да, обичам го. Съжалявам, Бой. Ти нямаш право да ме осъждаш — твоите провинения са по-тежки — но аз сама се осъждам.
— Това е — отвърна той. — Ще се разведа с теб.
Дейзи осъзна, че беше чакала тези думи. Сега те бяха изречени и всичко свърши. В този момент започна новият й живот.
Тя въздъхна.
— Слава Богу.