Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Парите са топлина, нежност, трептят, обливат ви с желание, когато кожата ви посивее и се сбръчка, а устните ви изтънеят и побелеят. Да хванеш парата във въздуха, е като да хвърлиш въдицата в тихата вода. Удоволствието е в очакването и в улова… То е чуждо на онези, които не зачитат парите. Според тях насладата, опиянението е в това, да пръскаш пари. Не се замислят за краткия миг на очакване, на тръпката, когато рибата се готви да клъвне, започне да се върти покрай кукичката… Не знаят от каква радост се лишават! Парите, които ме чакат, са моят обожател, жаркият ми любовник, те са моето освобождение. Отново ще стана жена, могъща жена!
Тя се размечта, хвърляйки око от време на време на часовника си, без да забравя да следи дали мракът се е сгъстил достатъчно, за да се развърти. Стискаше трескаво устни и чантата си с тайните кодове и ключовете от сградата.
Стана от стола.
Заветният момент настъпи.
Пресече авенюто, влезе през малката врата вляво от портала. Потропвайки по паважа, прекоси двора. Набра кода за достъп и се вмъкна в коридора. Цареше странна тишина. Сякаш се намираше в призрачен град. Отвори вратата на кабинета на Дьониз Тромпет, влезе, отиде до бюрото и с малкото ключе отключи чекмеджето. Прерови папките, изчете дискетите. Топло, топло, много топло. Спря за секунда да не сбърка нещо, да не размести нещо, да не остави след себе си никаква следа. Беше си сложила ръкавици. Откри една дебела папка с етикет „Марсел Гробз — Лични“, надписан от съвестната Тромпетистка, отгоре й бе поставила острилка за моливи. Отвори я. Кодовете бяха там. Нанесени с дебел червен флумастер. Грабна ги и ги отнесе до ксерокса. Светлинният лъч премина през тях, машината изплю една напечатана страница. Тя върна папката на мястото й, постави обратно острилката върху етикета. Затвори чекмеджето, вратата на кабинета. Активира отново алармата. Превъртя ключа в ключалката и пое обратно по същия път, потропвайки по паважа на двора. Спря за миг под глицинията, за да се увери, че никой не я е забелязал. Вдъхна аромата на цветовете и се наду от щастие.
Измъкна се пак през малката вратичка до портала.
Фасулска работа…
Беше едва ли не разочарована.
Човек свиква с риска, одързостява се, заключи тя.
Още тази вечер щеше да дръпне малко пари. Щеше да вземе първия откуп.
— Имам чувството, че пропуснахме една подробност, госпожо Гробз — каза Шавал, застанал на колене до Анриет.
Беше й определил среща в църквата „Сент Етиен“, в параклисчето на Дева Мария. Бяха сами. В църквата нямаше жива душа. Свещите горяха и препукваха в тишината, издигайки към небето безмълвни пожелания, увехналите крайчета на букет гладиоли докосваха босите нозе на Богородица. Цветята трябва да се сменят, отбеляза Шавал, станал внезапно щедър сега, когато щеше да се превърне в богат мъж.
— Всичко мина по мед и масло… какво още искате? — обърна се към него Анриет Гробз, свела глава, сплела пръсти, сякаш се молеше.
— Просто пропуснахме да уточним моя процент…
— Процент? — възнегодува Анриет, дълбоко обидена, тръсвайки глава под огромната си шапка.
— Да, госпожо, процент. Струва ми се, че ми се полага определен дял от парите.
— Но вие не направихте почти нищо!
— Как така нищо! Кой ви даде ключа от чекмеджето? Кой отклони Тромпетистката от правия път и от дълга й? Кой държи под око работите, за да вървят нещата гладко? Аз, аз и само аз.
— А кой влезе с взлом в сградата? Кой влиза в компютъра и прехвърля парите от една сметка в друга? Кой рискува да го спипат? Аз, аз и само аз!
— Точно това казах и аз, ние сме двама… Двама съучастници, ако единият не спази договора, другия ще го сгащят.
— Изразявайте се прилично, Шавал! Езикът ви не ми се нрави.
— Пак повтарям. Двамата сме свързани, вие не можете нищо да направите без мен, както аз не мога нищо без вас. Затова нека си нагодим крачката, да се успоредим и да си поделим парите по братски. Петдесет на петдесет. Това е последната ми дума, няма да отстъпя, нито ще се пазаря.
Анриет едва не се задави и извърна гневно лице към Шавал.
— Как не ви е срам? Да изнудвате една бедна жена?
— А съвестта ми? Помислихте ли за нея? Колко струва моята съвест? Поне 50%, така мисля.