Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Той разтвори обятия и тя предпазливо се гушна в него.
— Мислиш ли, че някой ден ще ме обикнеш?
— Веднага големите думи — въздъхна тя, вдигайки глава към лицето му. — Нима не виждаш, че започвам да се привързвам. Искам да знаеш, че за мен това е голяма победа.
— Работата е там, че не знам. Не знам нищо за теб. Това си повтарям през всичките тези дни.
— И аз също не знаех нищо за себе си. Ти ми помогна да прогледна…
— В такъв случай би трябвало да ми благодариш.
— Все още не съм сигурна. Уморена съм, толкова съм уморена…
— Ти се върна и аз съм щастлив. Никак не бях сигурен, че ще се върнеш.
— И какво щеше да направиш?
— Нищо. Това е твой личен избор, Шърли.
Тя се облегна на гърдите му и не помръдна. Пестеше сили, за да може да се съпротивлява. Той се наведе, хвана я за ръцете, за да не се изплъзне, и я целуна. Разтапяща от нежност целувка след десетте дни на терзания и мъчителни гневни изблици, която тя прие като знак за отмора и помоли безмълвно, целувай ме, освободи ме от тревожните мисли, повече не искам да мисля за нищо, искам да се завърна в настоящето, да чувствам устните ти върху моите, силните ти, плътни устни, които разтварят моите, какво значение има, че може да остане само целувка, моментна наслада, грабвам я и я изживявам докрай. Целуваха се дълго, влагайки цялото си умение, без да бързат, и за нея целувката беше по-скоро нежна схватка, а не знак за подчинение, за капитулация. Той я притисна още по-здраво до себе си, смаза я с цялото си тяло, завъртя я между ръцете си, вдъхна я, отдалечи я, отново я привлече, потупа я нежно по главата и пак я целуна, сякаш не бяха в английска кръчма, а в легло с гостоприемно отметнати завивки.
Тя се вслуша в себе си, опитвайки се да долови надигането на гнева.
Знаеше, че той няма да се предаде лесно.
Предстоеше й дълъг период на възстановяване.
Анриет чакаше Рьоне и Жинет да седнат в колата, Жинет да си закопчае предпазния колан и стабилно да закрепи кутията със сладкиши на коленете си, да си поиграе с розовата джуфка, която бе вързала продавачката отгоре. Заден ход, пълен напред, отваряне и затваряне на портала. Отиваха на вечеря у майката на Жинет. Ще вечерят, ще гледат по телевизията „Стани богат“. Пътят бе свободен.
Ще почака още малко да се стъмни, за да се слее с падащия мрак, когато силуети и контури се размазват и не знаеш какво точно имаш насреща… Тя чакаше, седнала на терасата на кафенето срещу седалището на „Казамиа“. За никъде не бързаше. Наслаждаваше се спокойно на момента преди атаката.
Искам да му напакостя, мислеше си тя, гледайки павирания двор на отсрещната страна на улицата, която преди време беше нейно владение. Когато влизаше, всички се кланяха, гърбовете се привеждаха, бояха се от нея. Харесваше ми да виждам страха в сведените им чела. Страхът в очите на Марсел, който не знаеше как да скъса синджира, на който го държах изкъсо. Въобрази си, че ме е отстранил… Реши, че е успял да намърда пачаврата си на моето място! И сега се фука с дете и жена под ръка… Няма да се получи. Искам всеки месец да пипвам дължимия ми десятък от печалбите. Всичко в тази сграда ми принадлежи. Той ме зачеркна с един замах от новото си дружество. Бях измамена. Ще си плати за което. Мисълта за предстоящото отмъщение, за скорошното удовлетворение я изпълни със странен трепет на удоволствие и възбуда. Пресъхналата й уста се напълни със слюнка, кръвта чукаше в слепоочията й, бледите й страни порозовяха. Отмъстена! Отмъстена! За начало ще измъкна едва няколкостотин евро, след което ритъмът ще се ускори, ще започна да нападам сметките му с нарастваща скорост. Той никога не ги поглежда, а и Тромпетистката си има други занимания. Нея чакат отчетите и балансите от София, Пекин, Бомбай, Милано и откъдето се сетиш. Баланси на всякакви езици, издадени от разни банки, свят й се вие, не знае къде по-напред да гледа Тромпетистката. Изобщо не проверява личните сметки. Казва си, това си е негова работа. А пък той… двайсет и четири часа не му стигат, за да огрее навсякъде, и му е отпуснал края. Започнал е да се задъхва, уморява се, няма я вече предишната неизчерпаема енергия. Аз за разлика от него съм все така яка, неутолима, желанието за отмъщение ме крепи и ми дава нови сили. Ето, уча се да работя с компютър, влизам в Гугъл, тракам по клавиатурата, упражнявам се, влизам в сметките си, проверявам инвестициите си, служа си с търсачката сафари. Аз се уча, не спирам да се уча, напредвам. Тайно и полека градя, заплитам мрежите. Шавал трябва да е нащрек, да разпита Тромпетистката, за да ме предупреди в случай на засечка. Това е ново предизвикателство, въпрос на чест. Аз просто поправям една несправедливост, нищо повече.