Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Както и да е — прошепна той, вдигайки поглед към майка си, — любовта причинява болка. Винаги ли боли така?
— Зависи кого ще избереш, детето ми… Ортанс със сигурност не е лесен характер. Но сега трябва да я забравиш и да се посветиш на доброто на татко ти. Какво ще правим, Младши? Цялата работа е доста объркана.
Седнал в количката си, Младши заби поглед в краката си, отърка ги един в друг. Кралски лъв и хилав октопод. Ортанс и Шавал. Лъвът щеше да глътне хилавия октопод с лекота.
— Ортанс е нашият коз. Тя ще омае Шавал, ще изкопчи от него тайната. Тя го води за носа, той е като играчка в ръцете й. Ще й разкрие намеренията си. Трябва спешно да й се обадим. Наближава краят на учебната година и тя сигурно ще си дойде. Ще свикаме военен съвет и тя ще ни помогне да разобличим виновниците. Защото те са поне двама… Шавал и Анриет. Сега вече съм убеден, Шавал и Анриет… и евентуално още някой.
Жозиан го погали по главата, прокара пръсти през заплетените му червени къдрици.
— Какво щяхме да правим без теб, бебчето ми?
— Майко, капнал съм. Смятам да подремна.
Той оброни глава върху небесносинята си дрешка и заспа, подрусван от колелата на количката.
Шърли Уорд обичаше дъжда.
Обичаше юнския лондонски дъжд. Ранният юнски дъжд на зазоряване, когато листата на дърветата потрепват, клоните се полюляват, слънчевата светлина пронизва дъждовните капки и те заблестяват на слънцето. В такива моменти трябва да замижиш, да се съсредоточиш в една точка навън, за да си сигурен, че наистина виждаш как вали, да изчакаш известно време, докато пред очите ти започнат да се спускат дъждовните струи, все още неуверени и колебливи, да си кажеш, скоро тротоарите ще лъснат от дъжда и на излизане ще трябва да си взема чадър или шапка.
Шърли Уорд харесваше шапките за дъжд. Имаше си цяла колекция. Мушамени, памучни, филцови, плетени на една кука. Трупаше ги в един дълбок панер в антрето на апартамента си и избираше някоя, преди да излезе. Дълго я размачкваше, преди да я нахлупи на главата си. Издърпваше няколко руси кичура и ги подреждаше така, че да обрамчат лицето й с ореол от светлина. Мацваше си на бърза ръка едно червило и беше готова за излизане. Превръщаше се в жена, в красива жена. Крачеше под дъжда с дългите си крака, бродеше из лондонските улици, нехаейки за минувачите и червените светофари. Когато дъждът спреше, напъхваше шапката на топка в джоба си, разрошваше коса и протягаше лице към слънцето.
Когато живееш в Лондон, за предпочитане е да обичаш дъжда и шапките за дъжд.
Дъждовната ласка, хладката слънчева топлина, мирисът на зелените трепкащи листа и капките, които изтриваш с ръка и после машинално облизваш, учуден, че не са солени… Шърли Уорд обичаше дъжда, шапките за дъжд и високите дървета в Хайд Парк. Тази сутрин се канеше да се разходи из парка.
Беше готова да излезе от къщи.
Станаха десет дни, откакто не си бе показвала носа навън.
Десет безкрайни дни на размисъл и спомени, които препускаха като накъсаните и забързани образи от немите филми.
Десет дни, без да свали пижамата си, изкара ги, похапвайки солени бадеми, сушени кайсии, конфитюр от горчиви портокали, с бутилка уиски или пълен чайник подръка.
Уискито го пиеше вечер. От седем нататък, никога преди. Не искаше да минава в собствените си очи за пияница. По този начин се възнаграждаваше. Пиеше го с лед, разклащаше кубчетата в дебелата кристална чаша и те подрънкваха, напомняйки й, че е жива, че трябва да продължи да живее с всичките спомени, които бе изчегъртала от паметта си един по един.
Хубавото при спомените е, че имаш избор. Отминаваш ги и се гмурваш в деня, сякаш е чисто нов и непознат, или ги изваждаш един по един, заставаш очи в очи с тях и ги разпознаваш… Ровиш се из мрака, за да откриеш светлината.
Тя разклащаше кубчетата лед в чашата, заслушана в песничката им, която казваше, че при нея всичко се случва внезапно, радостите, неприятностите, дребните неща. Ето на, докато въртеше педалите из града, най-неочаквано…
Синът й заминаваше… а тя срещаше един мъж.
Мъж, който бе отворил кутията на миналото.
Кубчетата лед бързо си изпяваха песента. Тя ставаше, отиваше в кухнята, отваряше хладилника. Имаше нужда от звука на ледените кубчета, за да чуе жалбата на миналото. Връщаше се и сядаше във фотьойла, кръстосваше крака, поклащайки единия във въздуха. Кубчетата, изтънели, вече пееха в друга, по-долна октава.