Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Баща й се завръщаше…
Червените коридори на Бъкингам. Мокетите, по които вървяха мълчаливо, произнесените шепнешком думи, там никой не извисяваше глас, толкова е просташко да се говори високо! Толкова е просташко и неизискано да си говорим за сърдечните ни терзания… Never explain, never complain.
Гневът му пред затворената врата и превитият гръб…
И още един ден минаваше, без да съблече пижамата си, после още един. Искаше да разбере. Длъжна беше да разбере.
Поклащаше дългите си крака. Сядаше на друго място. Настаняваше се в големия кожен фотьойл до прозореца. Гледаше по тавана отраженията на колите и дърветата на улицата…
Здрачаваше се…
Вземаше бутилката уиски, наливаше си отново, хапваше сушена кайсия или бадем. Стъпваше с боси ходила на пода, усещаше грапавините в дървото и натискаше още по-силно с крака.
Да потисне гнева… Сега вече добре го различаваше. Можеше да го облече в думи. В спомени. В цветове. Да го погледне очи в очи и да го отпрати в миналото.
Дните минаваха. Някои сутрини валеше и тя присвиваше очи, за да се увери. Други сутрини грееше слънце, лъчите му стигаха до леглото и галеха краката й. Тя поздравяваше, hello, sunshine, протегнала ръка или крак. Приготвяше си чай, намазваше портокалов конфитюр на парче сухар, връщаше се обратно в леглото, закрепваше подноса на коленете си и вземаше сухара. Какво друго би могъл да стори големият шамбелан? Той беше един безсилен, ограбен мъж, та нали й бе написал: „Как бих могъл да ти обясня нещо, което самият аз не мога да проумея?“.
Задължително ли е да обясняваш и да разбираш всичко, за да обичаш?
Тя проследяваше пътя на слънцето през двата високи прозореца. Казваше си, трябва да се науча да живея с гнева, единственият изход е да го укротя, да го прогонвам, когато си покаже носа…
Идваше часът за уискито, тя ставаше, отлепваше кубчетата лед от формичките, пускаше ги в чашата, разклащаше ги, за да чуе как пеят, слушаше дъжда, поклащаше ту единия, ту другия си крак.
На десетия ден спокойствието я обля като ситен дъжд.
Изглежда, вече вълнението престана, отбеляза тя, учудена, и напълни ваната догоре. Не можеше да каже какво точно бе научила и разбрала. Знаеше само, че е готова да изживее първия ден от новия си живот. Готова да плати сметката.
Усмихна се и щедро изсипа във водата соли за баня, не беше съвсем наясно все още, но наистина ли искаше всичко да е прозрачно и ясно? В момента имаше желание да се разсмее и да си вземе вана. Пусна си „Погребалният марш“ от Шопен и се изтегна във ваната.
Утре ще излезе из града.
Ще си нахлупи шапката за дъжд, ще издърпа няколко руси кичура, ще се начерви и ще се разходи из улиците, в парковете, на езерата, както преди…
Да не решиш, че всичко е уредено, момиче, все още не си се преборила с тъжните мисли.
Позвъни на Оливър.
Попита го може ли да дойде в „Спаниардс Ин“, тяхната кръчма в Хампстед. Паркира колелото си в градината, без да постави устройството против кражба, и влезе в заведението. Развълнувана и притеснена. Бе спуснала преградата пред лошите мисли.
Той седеше в дъното на тъмния бар, пред него имаше чаша бира, гъстите му къдрици хвърчаха във всички посоки. На стола до него бе поставена жълто-зелена раница. Той стана, притисна толкова силно устни до нейните, че й се стори, че ще се разтопи в целувката му. Съдържателката на бара, висока, суха жена с червени бузи и почти плешива, бе пуснала музика да прогони тишината, парче на култовата група от 80-те „Маднес“.
— По-добре ли си? — попита той.
Тя не отговори. Не харесваше този въпрос. Какво си мислеше Оливър? Че е болна и трябва да се лекува? Тя се отдръпна и извърна поглед, за да не забележи пламналото в очите й раздразнение.
Стояха прави един срещу друг, отпуснали ръце като двама смутени дебютанти.
Той побърза да добави, май началото се получи твърде изтъркано?
Тя му се усмихна със свито сърце.
— Да разбирам ли, че няма да си ходя, ще ми е позволено да остана? — попита той с широката си усмивка на разбойник.
Тя долови нежността в гласа му. Долови покорството. Как му завиждаше за способността да обича толкова силно, толкова спонтанно, без разни призраци, които да го дърпат и мъчат…