Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“
Затракаха столове, чанти бяха премятани през рамо. Основната част от публиката се насочи към изхода в дъното на залата, но на някои не им се щеше да тръгнат още. Страйк направи няколко крачки към Джими с надежда да говори с него, но бе изпреварен от младия азиатец, който се отправи към активиста с нервна решителност. Джими размени още няколко думи с мъжа от Работническия съюз, после забеляза новодошлия, сбогува се с Уолтър и отиде напред, излъчващ добра воля да разговаря с човек, когото явно бе приел за новопокръстен привърженик.
Когато обаче азиатецът заприказва, лицето на Джими помрачня. Докато говореха с нисък глас в бързо изпразващата се зала, Флик и неколцина младежи се навъртаха наблизо в очакване на Джими. Очевидно смятаха, че стоят над физическия труд. Служителката сама прибираше столовете.
– Дайте на мен – предложи Страйк, взе три от нея и като пренебрегна острата болка в коляното си, ги качи върху висока купчина.
– Много ви благодаря – изпъшка тя. – Май не бива да ги пускаме тези... – Замълча и направи път на Уолтър и още няколко души да минат, преди да продължи. Никой от тях не й благодари. – ... друг път в центъра – довърши с неприязън. – Нямах представа какви са им целите. Всички тези приказки и листовки за неподчинение и кой знае какво още...
– Значи сте за олимпиадата? – попита я Страйк и постави стол върху купчина.
– Внучката ми е бегачка в клуб по лека атлетика – отвърна тя. – Имаме билети. Изгаря от нетърпение.
Джими продължаваше разговора си с младия азиатец. Явно бе възникнал дребен спор. Джими изглеждаше напрегнат, очите му бягаха из залата – или се оглеждаше за изход, или проверяваше дали някой не ги чува. Тя почти се бе изпразнила вече. Двамата мъже тръгнаха към изхода и Страйк напрегна слух да ги чуе какво си казват, но тропането по дървения под на сподвижниците на Джими ги заглушаваше и той можа да различи само няколко думи.
– ...от години, приятел, ясно? – изрече сърдито Джими. – Така че прави каквото искаш, сам се писа доброволец...
Отминаха и вече нищо не се чуваше. Страйк помогна на служителката да струпа последните столове и когато тя загаси осветлението, помоли я да го упъти към „Белия кон“.
Пет минути по-късно въпреки неотдавнашното си решение да се храни здравословно Страйк си купи пътьом пакет пържени картофи и продължи по Уайт Хорс Роуд, в края на който му казаха, че ще открие едноименния клуб. Докато ядеше, Страйк обмисляше най-добрия начин да подхване разговор с Джими Найт. Както показа реакцията на възрастния фен на Че Гевара на входа, облеклото на Страйк не извикваше особено доверие у протестиращите срещу капитализма. Джими имаше вид на обръгнал крайноляв активист и вероятно очакваше интерес от страна на властите в тази силно заредена атмосфера, предшестваща откриването на олимпийските игри. Всъщност Страйк и сега виждаше безличния синеок мъж да следва Джими с ръце в джобовете на джинсите си. Първата му работа трябваше да е да увери Джими, че не е там да разследва СМОСО.
„Белият кон“ се оказа грозна панелна сграда на оживено кръстовище срещу голям парк. Бял военен мемориал със спретнато подредени венци от макове на фундамента се издигаше като вечен упрек към външната площ на пивницата, където бетонът с прорасли в пукнатините бурени бе плътно покрит от стари угарки. Пиещите се бяха стълпили пред входа на бара и всички пушеха. Страйк забеляза Джими, Флик и още няколко души в група пред прозорец, украсен с огромно знаме на футболния клуб „Уест Хям“. Високият азиатец не се виждаше никъде, но цивилният полицай се мотаеше сам в периферията на групата им.
Страйк влезе вътре да си вземе бира. Украсата в помещението се състоеше основно от флагове с кръста на Сейнт Джордж и още рекламни атрибути на „Уест Хям“. Страйк си купи халба „Джон Смит“ и се върна навън, запали цигара и се приближи до групата на Джими. Стоеше вече до рамото на Флик, когато те осъзнаха, че едрият непознат в костюм иска нещо от тях. Разговорът спря и по всички лица пробяга подозрителност.
