Смъртоносно бяло

Тъй като пътуването му съвпадна с пиковия час, на Страйк му отне повече от час да се придвижи от Харли Стрийт до Ист Хам. Когато откри Чарлмонт Роуд, пострадалият крак вече го болеше и при вида на дългата улица започна да съжалява, че не е от хората, дето просто биха отписали Били като умопобъркан.

Редовите къщи бяха разнообразни по облик: някои от голи тухли, други боядисани или облицовани с трошен камък. От прозорците висяха национални знамена – още едно доказателство за олимпийската треска или пък реликви от кралския юбилей. Малките дворове пред къщите бяха превърнати в спретнати градини или в импровизирани сметища – според предпочитанията. На едно място край пътя лежеше мръсен стар матрак, оставен кой каквото иска да прави с него.

Първият поглед към дома на Джеймс Фарадей не даде надежди на Страйк, че е стигнал края на вървенето си, защото бе една от най-добре поддържаните къщи на улицата. На входа бе добавена малка веранда с цветно стъкло, през прозорците се виждаха прибрани с панделки дантелени завеси, месинговата пощенска кутия блестеше на слънцето. Страйк натисна звънеца и зачака.

Не след дълго вратата бе отворена от забързана жена и навън хукна сребристосива котка, която явно бе дебнала първата възможност да изскочи на свобода. Неприветливото изражение на жената не се връзваше с надписа на домакинската й престилка „Любовта това е...“, последван от рисунка – част от популярната поредица комикси. От къщата долетя силен мирис на готвещо се месо.

– Здравейте – каза Страйк и преглътна слюнка при аромата. – Не знам дали можете да ми помогнете. Опитвам се да открия Били.