Деца от кръв и кости [bg]

Не и ако не иска да си навлече гнева му.

Покланя се, изправена като меч. Когато се обръща да излезе, улавя погледа ми. Нови сълзи се стичат през втвърдилата се пудра на лицето й.

Дълго време стъпките й са единственият звук, който се чува в огромната тронна зала. След това вратата се затръшва.

Двамата с баща ми сме сами.

— Знаеш ли самоличността на бегълката?

За миг се поколебавам — една малка лъжа би ме спасила от жесток побой. Но баща ми подушва лъжите като хиенера, преследваща животно.

Една лъжа само ще влоши всичко.

— Не — отговарям аз, — но до залез ще получим информация. Тогава ще взема екипа си…

— Отзови хората си.

Стряскам се. Дори няма да ми даде шанс.

Не мисли, че мога да се справя. Уволнява ме от стражата.

— Татко, моля те! Не очаквах бегълката да има достъп до такива ресурси, но сега съм готов. Дай ми шанс да оправя нещата!

Баща ми става от трона. Бавно и замислено. Лицето му е спокойно, но аз лично съм виждал яростта, която може да се скрие зад този безизразен поглед.

Взирам се в пода, докато той приближава. Вече чувам крясъците. Дългът преди всичко.

Ориша преди мен.

Днес го разочаровах. Него и кралството. Позволих на една божница да всее хаос из целия град. Разбира се, че ще ме накаже.

Навеждам глава и сдържам дъха си. Чудя се колко ще боли. Щом не ме кара да сваля бронята си, значи ще удря по лицето.

Още синини, които всички да видят.

Той вдига ръка и аз затварям очи. Приготвям се за удара. Но вместо юмрука му върху бузата си усещам дланта му да стиска рамото ми.

— Знам, че можеш да направиш това, Инан. Но трябва да си само ти.

Примигвам объркано. Баща ми никога досега не ме е гледал по този начин.

— Бегълката не е коя да е — изрича той през зъби. — Амари е.