Деца от кръв и кости [bg]

И рязко замлъква. Едва сега забелязва, че всички ни гледат втренчено. Тя намества гелето и прави крачка назад. Почти виждам огромните нокти на ръцете й.

— Една ларва нападна града ни — извиква тя към събралата се тълпа. — Не трябва ли да сте някъде? Идете на пазара, разпитайте в бедняшките квартали. Погрижете се това да не се случи отново!

Войници, аристократи и слуги веднага се втурват навън, препъвайки се един в друг в бързината. Когато изчезват, майка ми ме хваща за китката и ме дръпва към вратата на тронната зала.

— Не. — Не съм готов за яростта на баща ми. — Нямам новини…

— И вече никога няма да имаш.

Майка ми разтваря широко огромните дървени врати и ме дърпа по покрития с плочки под.

— Напуснете стаята! — вика тя.

Като послушни мишки стражите и прислугата се разпръсват.

Единственият човек, който е достатъчно смел да се опълчи на майка ми, е Каея. Тя изглежда необикновено красива в черния нагръдник на новата си униформа.

Адмирал? Взирам се в изящния символ на гърдите й, доказващ повишаването й в ранг. Няма грешка. Издигнала се е. А Ебеле?

Когато се приближаваме към трона, до ноздрите ми достига острата миризма на градинска мента. Оглеждам плочките и както очаквах, в пролуките има прясна кръв.

Небеса!

Баща ми вече е ядосан.

— Това включва и теб, адмирале — изсъсква майка ми и скръства ръце на гърдите си.

Изражението на Каея се обтяга — винаги е така, когато майка ми се обръща към нея ледено. Каея хвърля поглед към баща ми. Той кимва неохотно.

— Извинявам се — покланя се Каея към майка ми, макар че в тона й не се усеща извинение.

Кралицата я гледа намръщено, докато тя излиза от тронната зала.

— Виж — издърпва ме напред майка ми. — Виж какво са направили тези ларви със сина ти. Така става, като го изпращаш да се бие. Така става, като си играе на капитан на стражите!

— Бях ги притиснал — издърпвам китката си от нейната ръка. — Два пъти. Не е моя вината, че хората ми се пръснаха след експлозията.

— Не казвам, че вината е твоя, любов моя. — Майка ми се опитва да сграбчи бузите ми, но аз се измъквам от ухаещата й на рози ръка. — Само — че е прекалено опасно за един принц.

— Майко, точно защото съм принц, трябва да правя това — настоявам аз. — Трябва да се грижа за безопасността на Ориша. Не мога да защитавам хората си, ако се крия зад стените на двореца.

Майка ми махва с ръка, сякаш да прогони думите ми, и отново се обръща към баща ми.

— Той е следващият крал на Ориша, в името на небесата! Играй си с живота на някой селянин!

Лицето на баща ми остава безизразно. Сякаш е блокирал. Гледа втренчено през прозореца, въртейки кралския рубин на пръста си.

До него на поставката си стои маджаситеният му меч с гравирана снежна леопанера на дръжката, в която се отразява лицето на баща ми. Черният меч е като част от тялото му и никога не е на повече от една ръка разстояние от него.

— Каза „те“ — проговаря накрая той, но към мен. — С кого е била бегълката? Напуснала е двореца сама.