Петият гроб отвъд светлината [bg]

За съжаление, тя хъркаше. Защо починал ротвайлер, който всъщност не се нуждаеше от кислород, би хъркал, бе неразбираемо за мен. Сгуших се във врата й, после се заизвивах, докато не се измъкнах изпод завивки, ръце и лапи. Рейес си лежеше, лицето му беше изображение на невинност. Вярно, беше секси чувствен тип невинност, но правеше чудеса с южните ми части. Исках още една целувка, преди вечерта да приключи, но не посмях да го събудя. И така щях да съм достатъчно разранена. Той беше преметнал ръка върху челото си, дясната му длан беше разтворена. Изгарянията от куршума вече бяха заздравели.

Следващият път, когато си събрах дрехите и тръгнах към вратата, всъщност успях да изляза от апартамента на Рейес. Студеният въздух в коридора ме стресна. Потреперих и забързах към собствения си апартамент на около десет стъпки разстояние. Не бях заключила. Никога нямаше да се науча.

За нещастие, апартаментът ми беше също толкова студен, колкото и коридора. Облякох пижама, на която пишеше „Моментален човек. Само добавете кафе“ и се мушнах под завивките. Предполагайки, че така и няма да заспя, запремислях за хиляден път какво щеше да означава, ако Рейес палеше половината Албакърки, макар и долнопробната половина.

И Гарет. През какво беше преминал? Какво толкова го беше вманиачило по мрачните дълбини на ада? Наистина ли е бил изтезаван? Как изобщо което и да е от това беше възможно?

Докато лежах и се чудех за неща, за които не исках да се чудя, чух драскащ звук изпод леглото си. Дали Артемида ме беше последвала? Звукът започна като слабо търкане, но ставаше все по-силен, докато лежах там. Не беше като от кучешки лапи, а по-скоро като от някой, който дере по дъските, сякаш искаше да се измъкне изпод тях. Но пък това можеше да е само въображението ми, което взима превес.

Малко неща ме плашеха, но някой да драска под леглото ми, докато аз лежа на него, беше твърде много като градска легенда. Следваше да чуя капене, за да открия, че това е кръвта на гаджето ми, който виси мъртъв от дърво. За щастие, нямах дървета в апартамента си. После си помислих: „Хей, едно дърво би било добро допълнение“.

Не, не трябваше да мисля за такива неща в момента. Някой определено беше под леглото ми. Драскайки.

Примъкнах се настрани, надвесих се бавно и дръпнах покривката на леглото. Чифт огромни сини очи се впериха в мен и ми трябваше всяка частица сила, за да не изпищя като някой, който е разкъсван от диво животно. Стиснах зъби и срещнах погледа й. Изглеждаше на около седем, съдейки по размера на очите и формата на кръглите й бузи. Лежеше по гръб, драскайки по дъските, които поддържаха матрака ми. Руса коса, заплетена и сплъстена, висеше над очите й, частично пречейки й да вижда. Детското й лице беше мръсно, косата й изцяло бе покрита с хлъзгава, мазна кал. Не можех да кажа с какво беше облечена, но изглеждаше абсолютно обезумяла. Дереше по дъските с паникьосана агресия. Очите й бяга широко отворени, търсещи. Беше ужасена. Точка. Искаше да се измъкне от където и да беше.