Зовът на барабана [bg]

— Значи тогава в Америка ще има шотландци? Това е добре.

Не му обърнах внимание и продължих, взирах се в потрепващите сенки, сякаш можех да видя огромните градове, които един ден щяха да се издигнат тук.

— Ще има много хора в Америка. Цялата земя ще бъде заселена, оттук до западния бряг, до място, наречено Калифорния. Но засега — потреперих леко въпреки влажния топъл въздух — тук се простират три хиляди мили пустош. Няма нищо друго.

— О, да, нищо друго, освен хиляди кръвожадни диваци — каза той практично. — И по някой див звяр, разбира се.

— Е, да — съгласих се аз. — Сигурно. — Тази мисъл беше притеснителна; аз, разбира се, знаех, по един смътен, академичен начин, че в горите е имало индианци, мечки и други горски обитатели, но тази обща представа внезапно беше заменена от по-конкретното и по-остро осъзнаване, че може съвсем лесно — и напълно неочаквано — да се срещнем с някой от тези обитатели лице в лице.

— И какво става с тях? С дивите индианци? — попита любопитно Джейми, като се вгледа също като мен в мрака, сякаш се опитваше да отгатне бъдещето сред променящите се сенки. — Ще бъдат победени и отблъснати, така ли?

Още една тръпка мина през мен и свих пръстите на краката си.

— Да — отвърнах. — Повечето ще бъдат избити. Много ще бъдат пленени и хвърлени в затвора.

— Е, това е добре.

— Зависи от гледната точка — казах доста сухо. — Не мисля, че индианците мислят така.

— Сигурно — каза той. — Но когато някой кръвожаден демон се опитва да ми отнесе темето, не съм особено загрижен за гледната точка, сасенак.

— Да, но не можеш да ги виниш за това — възразих аз.

— Определено мога — увери ме той. — Ако някой от тези зверове те скалпира, ще го виня и още как.

— Е… хм. — Прочистих гърлото си и пак усетих пробождане. — Ами ако някакви непознати искат да те убият и да те прогонят от земята, където винаги си живял?

— Ами направиха го — каза той доста сухо. — Ако не го бяха направили, още щях да съм в Шотландия, нали?

— Е… — запънах се аз. — Исках да кажа, че… и ти щеше да се сражаваш при тези обстоятелства, нали?

Той пое дълбоко дъх и издиша силно през носа.

— Ако английски драгун приближи къщата ми и започне да ме тормози — каза той прецизно, — определено ще се бия с него. Освен това ще го убия без капка колебание. Но няма да му сваля скалпа и да го размахвам, и няма да му изям интимните части. Аз не съм дивак, сасенак.

— Не съм казала, че си дивак — възразих. — Казвам само…

— Освен това — добави той с необорима логика — не възнамерявам да убивам никакви индианци. Ако не ни закачат, няма да ги закачам и аз.

— Сигурна съм, че това много ще ги успокои — промърморих и се предадох засега.

Лежахме свити един до друг в кухина в скалата, леко слепени от потта, и гледахме звездите. Чувствах се едновременно смазващо щастлива и малко тревожна. Възможно ли беше тази екзалтация да продължи? Някога бях сигурна, че това между нас ще е вечно, но тогава бях по-млада.

Скоро, с Божията помощ, щяхме да се установим някъде; да намерим място, за да създадем дом и живот. Не исках нищо повече и все пак в същото време се тревожех. Познавахме се само от няколко месеца след завръщането ми. Всеки допир, всяка дума още бяха опъстрени със спомени и преоткриване. А какво щеше да стане, когато напълно свикнехме един с друг, когато заживеехме в рутината на ежедневието?