Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Как го правят хората в такава жега?
— Както ние го направихме току-що — изтъкнах аз. Дишах тежко.
— Няма как — каза той уверено. — Не и постоянно — ще умрат.
— Е, може би го правят по-бавно. Или под водата. Или чакат да дойде есента.
— Есента? — попита той. — Може би все пак не искам да живея на юг. Дали в Бостън е горещо?
— Горещо е по това време на годината — уверих го аз. — И ужасно студено през зимата. Сигурна съм, че ще свикнеш с жегата. И с насекомите.
Той перна от рамото си един гощаващ се комар и погледна към потока.
— Може би — каза, — или пък не, но засега… — Обгърна ме плътно с ръце и се претърколихме. Стоварихме се като търкаляща се талпа от ръба на скалата и пльоснахме във водата.
Лежахме мокри и охладени на скалата, едва се докосвахме, докато и последните капки вода се изпаряваха от телата ни. На другия бряг върбите квасеха листата си в потока, а короните им изглеждаха черни на фона на залязващата луна. Отвъд върбите имаше акри, мили девствена гора. Цивилизацията все още беше едва стъпила на ръба на континента.
Джейми видя накъде гледам и отгатна мислите ми.
— Сигурно сега е малко по-различно от онова, което познаваш, нали? — Кимна към мрака на гората.
— О, да, малко. — Хванах ръката му и палецът ми леко погали големите кокалчета. — Пътищата ще са асфалтирани, покрити с твърда гладка настилка — изобретена от един шотландец на име Макадам.
Той изсумтя леко развеселено.
— Значи тогава в Америка ще има шотландци? Това е добре.
Не му обърнах внимание и продължих, взирах се в потрепващите сенки, сякаш можех да видя огромните градове, които един ден щяха да се издигнат тук.
— Ще има много хора в Америка. Цялата земя ще бъде заселена, оттук до западния бряг, до място, наречено Калифорния. Но засега — потреперих леко въпреки влажния топъл въздух — тук се простират три хиляди мили пустош. Няма нищо друго.
— О, да, нищо друго, освен хиляди кръвожадни диваци — каза той практично. — И по някой див звяр, разбира се.
— Е, да — съгласих се аз. — Сигурно. — Тази мисъл беше притеснителна; аз, разбира се, знаех, по един смътен, академичен начин, че в горите е имало индианци, мечки и други горски обитатели, но тази обща представа внезапно беше заменена от по-конкретното и по-остро осъзнаване, че може съвсем лесно — и напълно неочаквано — да се срещнем с някой от тези обитатели лице в лице.
— И какво става с тях? С дивите индианци? — попита любопитно Джейми, като се вгледа също като мен в мрака, сякаш се опитваше да отгатне бъдещето сред променящите се сенки. — Ще бъдат победени и отблъснати, така ли?
Още една тръпка мина през мен и свих пръстите на краката си.
— Да — отвърнах. — Повечето ще бъдат избити. Много ще бъдат пленени и хвърлени в затвора.
— Е, това е добре.
— Зависи от гледната точка — казах доста сухо. — Не мисля, че индианците мислят така.
— Сигурно — каза той. — Но когато някой кръвожаден демон се опитва да ми отнесе темето, не съм особено загрижен за гледната точка, сасенак.
— Да, но не можеш да ги виниш за това — възразих аз.
— Определено мога — увери ме той. — Ако някой от тези зверове те скалпира, ще го виня и още как.
— Е… хм. — Прочистих гърлото си и пак усетих пробождане. — Ами ако някакви непознати искат да те убият и да те прогонят от земята, където винаги си живял?
— Ами направиха го — каза той доста сухо. — Ако не го бяха направили, още щях да съм в Шотландия, нали?
— Е… — запънах се аз. — Исках да кажа, че… и ти щеше да се сражаваш при тези обстоятелства, нали?
Той пое дълбоко дъх и издиша силно през носа.
— Ако английски драгун приближи къщата ми и започне да ме тормози — каза той прецизно, — определено ще се бия с него. Освен това ще го убия без капка колебание. Но няма да му сваля скалпа и да го размахвам, и няма да му изям интимните части. Аз не съм дивак, сасенак.
— Не съм казала, че си дивак — възразих. — Казвам само…
— Освен това — добави той с необорима логика — не възнамерявам да убивам никакви индианци. Ако не ни закачат, няма да ги закачам и аз.
— Сигурна съм, че това много ще ги успокои — промърморих и се предадох засега.
Лежахме свити един до друг в кухина в скалата, леко слепени от потта, и гледахме звездите. Чувствах се едновременно смазващо щастлива и малко тревожна. Възможно ли беше тази екзалтация да продължи? Някога бях сигурна, че това между нас ще е вечно, но тогава бях по-млада.
Скоро, с Божията помощ, щяхме да се установим някъде; да намерим място, за да създадем дом и живот. Не исках нищо повече и все пак в същото време се тревожех. Познавахме се само от няколко месеца след завръщането ми. Всеки допир, всяка дума още бяха опъстрени със спомени и преоткриване. А какво щеше да стане, когато напълно свикнехме един с друг, когато заживеехме в рутината на ежедневието?