Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Сега пък какво? — измрънках. — Извънземни ли?

Светлината изчезна и на нейно място се материализира Виктор. Блъсна ме вълна̀ от енергията му. Изглеждаше два пъти по-едър, отколкото на сцената. В мускулите му бяха вклинени отвратителни бели същества, които приличаха на червеи. Лицето му бе скрито от самурайската маска, в едната си ръка държеше легендарния меч на хан Крум, а в другата — чашата, направена от черепа на Никифор. Нещастникът се обрекъл на прокоби и проклятия, за да придобие тези артефакти и навярно бе продал душата си.

С Ели се спогледахме. Дадох й сигнал за атака и двамата се нахвърлихме върху него. Всичко се случи толкова бързо, че не успях да реагирам. Елена се строполи на земята, а юмрукът на Виктор ме запрати в развалините от катастрофата.

Имах чувството, че ме бе ударил камион. Така ми се виеше свят, че не знаех къде се намирам. Изправих се трудно, бях замаян, но веднага дойдох на себе си като видях как Виктор сваля Елена на колене. Тя ме гледаше като храбро животно, което знаеше, че ще умре. В същия момент Виктор отряза главата й. Примигнах, отказвайки да повярвам на случващото се. Виктор захвърли главата й в краката ми.

— Копеле… — извиках аз.

Ръката ми се превърна в меч, тялото ми се покри с броня и се хвърлих срещу него. Виктор ме парира с меча на хан Крум. Побиха ме тръпки от допира. Това острие бе изковано да убива демони. Заслепен от ярост, атакувах. Виктор отбиваше атаките ми. Остриетата ни се кръстосаха най-малко десетина пъти, когато той блокира удара ми и ми нанесе юмрук в зъбите.

Ударът ме хвърли на пет метра и едвам успях да се приземя на крака. Заслепен от ярост и без капка мисъл в главата, нападнах отново като го принудих да отстъпи. Тъкмо си мислех, че съм успял да пробия гарда му, когато той мълниеносно ме финтира, озова се зад мен и едва не ми счупи врата с мощен удар в тила. Строполих се по лице в краката му. Той грабна ръката ми, изви я, сякаш огъва клон, и я прекърши на две.

Бях в шок и първоначално не усетих нищо. Виктор отстъпи назад.

— Ставай, куче!

Едва се надигнах.

— Господи — проплаках, като имах чувството, че умирам.

Виктор се приближи към мен, зашлеви ме и аз полетях на още няколко метра. Ребрата ми изпукаха.

— Няма Господ или Вселена, към които да се обърнем — изръмжа той, приближавайки се към мен. — Дори да ги има, ние сме нищожни прашинки, от които Вселената и Бог не се интересуват.

Виктор ме грабна за врата и ме вдигна.

— Ти уби приятелката ми, а аз убих твоята. — В очите му грееше пламъкът на лудостта. — Но още не сме квит. Ръката ти счупих заради малката Жана. Лесно е да се убиват деца, а?

— Не думай… — задавих се в кръвта, която течеше от устните ми.