Политичестки ред и политически упадък [bg]

Измерването на силата или качеството на държавата, т.е. нейното място върху вертикалната ос, е далеч по – сложно. Макс Вебер дава отлично определение на една модерна държава с помощта на набор от процедури, най – важните от които са свързани със стриктната функционална организация на длъжностите и избора на служители въз основа на заслуги и техническа компетентност, а не чрез патронаж. Някои от критериите на Вебер днес не бихме счели за необходими за добро бюрократично функциониране като например Това, че длъжността гарантира пожизнена кариера или необходимостта от строга дисциплина и контрол чрез административна йерархия. Но схващането, че служителите трябва да бъдат избирани въз основа на тяхната квалификация и повишавани за заслуги, а не благодарение на личните им връзки, е общоприето и свързано с положителни управленски резултати като ниски нива на корупция и икономически растеж. Докато Вебер изтъква значението на бюрократичната форма на организация, политологът Бо Ротстайн предлага „безпристрастността“ като критерий за качеството на управлението, нормативна характеристика, която според него оказва силно влияние върху неговата ефективност. Качеството на управление би могло да се оцени и чрез измерване на дисфункцията, като например възприемани нива на корумпираност на управлението като Индекса за възприятие на корупцията на „Прозрачност без граници“.

Но измерването на качеството на управление единствено чрез процедури е малко вероятно да ни даде обективна преценка. Според класическата дефиниция на Вебер модерното управление е закостеняла, съблюдаваща строги правила институция, натоварена с изпълнението на определени от принципала функции. Но в действителност процесуалната закостенялост не е добродетел, а основна причина хората да не харесват модерно управление. Самият Вебер определя административната бюрократична машина като „желязна клетка“, в която са впримчени хората.

Алтернативен метод за процесуален подход е оценката на способността на управлението да формулира и провежда политики, или това, което Джоел Мигдал нарича способността на държавата да „проникне“ в обществото, което управлява. Административният капацитет от своя страна се определя от редица фактори, между които са размерът на бюрокрацията, ресурсите, с които разполага, и нивата на образованост и експертност на държавните служители. Някои учени използват степента, в която едно правителство може да събира данъци от населението, като мярка за административен капацитет, използвана и за измерване на обхвата. Причината за това е, че данъците, особено преките като подоходния данък се събират трудно и представляват ресурси на разположение на правителството. Способността на една организация да изпълнява функциите си не е просто въпрос на измерими ресурси. Организационната култура също има значение – степента, до която хората, които съставляват организацията, могат да си сътрудничат, да печелят доверие, да поемат рискове, да правят нововъведения и т.н. Веберианска администрация, дефинирана само от формални процедури, може да притежава или да не притежава необходимите качества да функционира ефективно.

Друг подход за измерване качеството на управлението е преценката на онова, което върши едно правителство. Предназначението на управлението в края на краищата не е съблюдаването на процедури, а предоставянето на основни услуги на населението като образование, отбрана, обществена безопасност и достъп до правосъдие; измерването на резултатите от обучението на децата в държавните училище би било по – полезно от данни за броя на учителите, назначаването им на работа или квалификация. Лант Причет, Майкъл Улкок и Мат Андрюс твърдят, че един от най – големите проблеми на правителствата в развиващите страни е т.нар. „изоморфна мимикрия“, т.е. копирането на форми на управление на развитите страни, без да успеят да постигнат същите резултати в образованието и здравеопазването. Преценката на реалната ефективност на управлението би допринесла за решаването на този проблем.