Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Какво е това? Кич? Или нещо повече?
„Абсолютният бестселър сред помощните материали са новите читателски знаци във всяка книжарница.
Ексклузивно към тях предлагаме „Стъпалата“ на Хесе — култовата опора за книги в отдела за поезия!“
Пердю се взираше в обявата.
Знаете ли какво? Прекалихте. Вървете по дяволите с вашите солници с Гьоте и Шилер! Не искам да виждам криминалета на тоалетна хартия. Нито пък „Стъпалата“ на Хесе — „на всяко начало е присъща магия“ —като декорация за етажерка! Стига толкова!
Книжарят се загледа през прозореца към Сена. Как блещукаше водата, как небето се присвиваше.
Красиво е, наистина.
Дали Манон е била гневна, че се е наложило да ме напусне по този начин? Защото аз съм такъв, какъвто съм, и не мога да съм друг? Да говори с мен например. Просто да каже какво става с нея. Да ме помоли за помощ. Да ми каже истината.
— Сигурно не съм такъв мъж — изрече високо той. — Що за човек съм изобщо?
Жан Пердю затвори каталога, нави го на руло и го пъхна в задния джоб на сивия панталон.
Имаше чувството, че през последните 21 години се е движил точно към този ден. Към минутата, в която осъзна какво трябва да направи. Какво е трябвало да направи много отдавна, дори без писмото на Манон.
Мосю Пердю отвори грижливо подреденото сандъче за инструменти, извади електрическата отвертка, пъхна накрайника в джоба на ризата и излезе на палубата. Положи каталога върху метална пластина, коленичи върху многоцветната лакирана хартия, сложи накрайника на отвертката и започна да развива големите винтове, които държаха стълбичката за основата на кея. Един след друг. Накрая издърпа маркуча, който го свързваше с пристанищния резервоар за прясна вода, извади щепселите от разпределителното електрическо табло и развърза въжетата, които вече две десетилетия приковаваха „Литературната аптека“ към брега. Изрита силно стълбичката, за да се отдели окончателно от кея, вдигна гредата, отнесе я на палубата и затвори вратичката, през която се влизаше в кораба. След това отиде на кърмата, където беше кормилото, изпрати една мисъл към улица „Монтаняр“ — „Катрин, прости ми“ — и завъртя ключа в позиция за загряване.
Двигателят заработи без колебание.
— Мосю Пердю! Мосю Пердю! Ехо! Почакайте!
Книжарят погледна през рамо.
Жордан? Да, наистина беше Жордан! Носеше обичайните наушници и огромни слънчеви очила. „На мадам Боме са“, установи смаяно Пердю, разпознал досадната муха, отрупана с изкуствени камъни.
Жордан тичаше към книжния кораб и голямата моряшка торба на раменете му подскачаше възбудено при всяка крачка. На ръцете му висяха още няколко торби. След него тичаха мъж и жена с фотоапарати.
— Къде отивате? — извика в паника Жордан.
— Махам се оттук — изгърмя в отговор Пердю.
— Страхотно! И аз ще дойда!
Жордан замахна и хвърли багажа си на борда. В този миг „Лулу“, разтреперана от необичайните вибрации, се отмести на метър от брега. Половината торби паднаха във водата. Сред тях и онази с мобилния телефон и портмонето на писателя.
Моторът бучеше, дизелът изгаряше и бълваше черен дим. Реката се загърна в синя мъгла. Мосю Пердю чу ругатните на пристанищния надзирател и го видя да тича към кея сред изпаренията.
Натисна педала за газта.
— Пълен напред!
В този миг писателят се засили за скок.
— Не! — кресна Пердю. — Мосю Жордан, не! И дума да не става! Аз трябва да…
Макс Жордан скочи.
14.
— Моля ви!
Макс Жордан се изправи, разтърка коляното си и проследи с поглед половината си изгубени вещи, които се повъртяха още малко на повърхността и потънаха. Усмихна се доволно и закуцука към кормилния пулт. Не свали наушниците.
— Добър ден — поздрави щастливо преследваният автор. — Значи книжният кораб можел и да се движи?
Пердю извърна очи. По-късно ще се скара яката на Макс Жордан и ще го прати да си върви вкъщи. Сега трябваше да се съсредоточи. Да прецени какво го очаква. Излетни и товарни лодки, лодки къщи, птици, мухи, водни пръски… Какъв ли беше редът? Кой имаше предимство? С каква скорост да се движи? И какво, по дяволите, означаваха жълтите ромбове по мостовете, под които минаваше?
Макс го гледаше, сякаш очакваше нещо.
— Идете да проверите как са котките и книгите — нареди строго Пердю. — И направете кафе. През това време аз ще се опитам да запазя и двама ни живи.
— Какво? Да не сте искали да убиете някого? Какви котки?