Тебеширения човек [bg]

− Не — започнах да се дърпам, раздиран от паника и отвращение, но Дънкан и Кийт не ме пускаха.

− Хайде, духай ми, лайнар. Покажи колко много съжаляваш.

Той отметна лицето ми назад и аз се озовах вторачен в члена му. Видя ми се огромен, целият розов и подпухнал. Също така миришеше — на пот и нещо друго, странно и кисело. В основата му се къдреха сплъстени русоляви косми.

Стиснах зъби и опитах да се извърна встрани.

Шон притисна главичката си в устните ми. Ноздрите ми се изпълниха от мириса на вкиснато и аз стиснах още по-здраво челюсти.

− Лапай.

Внезапно Дънкан сграбчи ръката ми и я изви високо зад гърба. Изпищях, а Шон тикна члена си в устата ми.

− Лапай, малък шибаняк.

Не можех да дишам. Давех се, а сълзите и сополите се стичаха надолу по брадичката ми. Струваше ми се, че ще повърна, когато чух отдалеч мъжки глас:

− Ей! Какво правите там?

Хватката върху косата ми се отпусна. Шон отстъпи назад, извади члена си от устата ми и бързо го натъпка обратно в шортите. Ръцете ми бяха освободени.

− Питах ви какво, по дяволите, правите?

Примигнах бързо. През сълзите си видях висок, блед човек, застанал накрая на площадката. Господин Халоран.

Той прекрачи ниската ограда и приближи към нас. Носеше обичайната си широка риза, тесни дънки и масивни обувки. Днес шапката му бе сива, а изпод нея се подаваше дългата бяла коса. Лицето му бе сковано, като мраморно, а почти сливащите се с него очи сякаш горяха отвътре. Видът му бе невъобразимо гневен и плашещ, като на ангел отмъстител от някой комикс.

− Нищо. Не правим нищо — чух Шон да произнася, внезапно изгубил наперения си тон. — Просто си играем.

− Играете си?

− Да, господине.

Халоран се обърна към мен и попита по-меко:

− Добре ли си?

Изправих се с мъка на крака и кимнах.

− И е вярно, че само сте си играели?

Шон ми хвърли поглед отстрани. Схващах добре смисъла му. Издадях ли го сега, с мен бе свършено. Никога вече нямаше да мога да си подам носа от къщи. Ако си премълчах, може би — просто може би — всичко щеше да приключи дотук. Моите мъки и моето наказание.

− Да, вярно е. Играехме си.

Той продължи да се взира в мен. Сведох очи към земята, чувствайки се като малък, глупав страхливец.

− Хубаво — рече най-сетне на останалите. — Не знам на какво точно станах свидетел и това е единствената причина да не ви отведа право в полицията. А сега се омитайте оттук, преди да съм си променил решението.

− Да, господине — изломотиха и тримата едновременно, станали отведнъж кротки и послушни като малки деца. Те се качиха на колелата си и ги подкараха, а Халоран продължи да гледа подире им. За момент дори помислих, че е забравил за съществуването ми, докато накрая не попита:

− Наистина ли си добре?

Нещо в неговото изражение, в очите, дори в гласа му ме възпря да го излъжа отново. Поклатих глава, а сълзите ми напираха да потекат.