Тебеширения човек [bg]

Мама щеше да ме убие. Вече си представях физиономията, с която ме пита:

− Какво, за бога, се е случило, Еди? Да не си се бил? Целият си омазан, а виж си лицето само. Кой ти причини това?

Щеше да изкопчи всичко от мен, а после да отиде при виновниците и да стори огромна бъркотия. Стомахът ми бавно започна да се спуска към петите.

− Всичко наред ли е? — погледна ме Халоран.

− Майка ми — измърморих. — Направо ще пощурее.

− Но станалото не е по твоя вина.

− Няма значение.

− Ако й кажеш…

− Не, не мога.

− Добре.

− Тя е под голямо напрежение в момента. Заради разни неща.

− Аха — отвърна спътникът ми, сякаш знаеше какви са нещата. — Тогава ето какво ще ти предложа. Защо не минеш през къщи, да се поизчистиш?

На кръстовището намалихме и дадохме мигач, но вместо да тръгнем наляво към моята улица, поехме надясно. След още един-два завоя спряхме пред малка белосана къща.

− Е, заповядай, Еди — усмихна се той.

Вътре в къщата бе тъмно и прохладно. Всички завеси бяха спуснати. От вратата се влизаше направо в скромна всекидневна. Мебели почти липсваха — само две кресла, масичка за кафе и телевизор, сложен върху табуретка. Носеше се слаб, странен мирис на нещо като билки. Върху масичката имаше пепелник с няколко смачкани бели фаса в него.

— Само ще отида да изхвърля това — грабна го бързо господин Халоран. — Банята е горе.

− Добре.

Качих се по тясното стълбище. От площадката се влизаше в миниатюрна баня със зелени плочки. Пред ваната и тоалетната акуратно бяха поставени бледооранжеви постелки. Над мивката имаше шкафче с огледало.

Затворих вратата и се взрях в отражението си. Бузите ми бяха омазани в мръсотия, а носът — покрит със засъхнали сополи. Благодарих се, че майка ми не ме е видяла така. Като нищо щях да прекарам остатъка от ваканцията затворен вкъщи. Започнах да се търкам с топла вода, която се стичаше потъмняла в мивката.

Огледах се отново. Доста по-добре. Почти бях възвърнал нормалния си вид. Избърсах лице с голяма, дращеща кърпа и излязох от банята.

Трябваше да сляза направо долу. Ако го бях направил, всичко щеше да е наред. Можех просто да се прибера и да забравя за посещението си. Вместо това вниманието ми бе привлечено от другите две затворени врати в коридора. Какво ли се криеше зад тях? Ако само надзърнех… Натиснах бравата на по-близката и я открехнах.

Това не беше спалня и изобщо нямаше мебелировка. Насред пода стоеше изправен статив, картината върху който бе покрита с изпоцапан чаршаф. Покрай стените имаше подпрени купища други картини — някои с тебешир или каквото там ползваше Халоран, а други истински, с плътни маслени бои.

Повечето бяха портрети на две момичета. Едното високо и русо, доста приличащо на него самия. То изглеждаше красиво, но някак тъжно, като че ли бе узнало лоша вест, но все пак се опитваше да си придаде бодър вид.

За другото не можеше да има и капка съмнение. Това бе Елайза. На първата картина седеше в профил пред прозорец, облечена в бяла рокля, и все още изглеждаше прекрасна. На втората се намираше в градина, в лятна рокля без ръкави, а позата й бе обърната малко повече към художника. Лъскавата й кестенява коса падаше на вълни върху раменете. Виждаха се плавният овал на челюстта и едно голямо, бадемово око.