Списъкът на съдията

— Какви грешки?

— Няма да ги обсъждам по телефона.

— Ти ми се обади.

— Така е, но не съм сигурна защо. — И Джери отново затвори.

Фелисити изникна неочаквано пред бюрото на Лейси и мълчаливо й подаде телефонно съобщение на старомодно розово листче.

— Най-добре се обадете на този човек — каза тя. — Държа се много грубо.

— Благодаря — каза Лейси, взе съобщението и я отпрати с поглед. — Моля те, затвори вратата на излизане.

Ърл Хатли беше настоящият председател на управителния съвет на КСЕ. Беше бивш съдия, симпатичен джентълмен и един от малкото досегашни членове на съвета, обзети от желание да усъвършенстват системата на правораздаването. Сигурно държеше телефона си в ръка, защото отговори незабавно. Попита я дали може да зареже всичко и незабавно да отиде в сградата на Върховния съд за спешна среща.

След петнайсет минути Лейси влезе в малката зала, където четиримата заседаваха. Ърл я покани да седне и й посочи стол в единия край на масата.

— Минавам направо по същество, Лейси, защото изоставаме от графика, а ни чакат неотложни въпроси.

Тя вдигна длани и каза:

— Слушам ви.

— Срещнахме се с Шарлот Баскин сутринта и тя ни връчи оставката си. Напуска още днес. Раздялата е по взаимно съгласие. Не беше подходяща за поста, както със сигурност си наясно, и започнахме да получаваме оплаквания. Така че отново останахме без изпълнителен директор.

— А аз още ли съм на работа? — попита Лейси невъзмутимо.

— О, да. Не можеш да напуснеш.

— Благодаря.

— Както знаеш, Шарлот беше четвъртият временно изпълняващ длъжността директор за последните две години. Доколкото чувам, работният дух е поспаднал.

— Какъв дух? Всеки си търси друга работа. Стоим там и чакаме поредното орязване на средствата. Какво очаквате? Трудно е човек да запази ентусиазма си, когато всяка година намаляват и бездруго мизерния ни бюджет.

— Наясно сме с това. Вината не е наша. От един отбор сме.

— Знам чия е вината и не се сърдя на вас. Но се работи трудно със слабо ръководство, понякога дори без ръководство, и с нищожна законодателна подкрепа. Губернаторът не дава пет пари за нас.

Джудит Тейлър каза:

— Следващата седмица ще се срещна със сенатор Фоуинкъл. Той отговаря за финансите, както знаеш, и според екипа му има шанс да получим малко пари.

Лейси се усмихна и кимна, като че ли бе искрено признателна. Не за пръв път чуваше такива приказки.

— Ето какъв е планът, Лейси — каза Ърл. — Ти си старши следовател и си звездата на агенцията. Колегите ти те уважават, дори ти се възхищават. Молим те да станеш директор временно, докато намерим кой да заеме поста за постоянно.

— Не, благодаря.

— Бърз отговор.

— И вашето предложение дойде бързо. Тук съм от дванайсет години и знам как стоят нещата. В големия кабинет е най-зле.

— Само временно.

— Напоследък всичко е временно.

— Нали не смяташ да напускаш?

— Всички си го мислим. Можете ли да ни вините? Като държавни служители, според закона трябва да получаваме същите увеличения на заплатите като всички останали. И когато режат бюджета ни, не ни остава друг избор, освен да намалим всичките си разходи освен заплатите. Лишаваме се от служители, оборудване, пътувания, от какво ли не.

Четиримата се спогледаха съкрушено. Положението изглеждаше безнадеждно и в този момент им идваше да излязат през вратата, да подадат оставка, да се приберат у дома и да оставят друг да се тревожи за жалбите срещу съдии.

Джудит обаче храбро продължи:

— Помогни ни, Лейси. Поеми работата за шест месеца. Можеш да стабилизираш Комисията и да ни спечелиш малко време да оправим бюджета. Ти ще си шефът, ще разполагаш с пълна власт. Вярваме в теб.

Ърл побърза да добави:

— Имаме ти огромно доверие. Пък и си най-опитната.

— Заплатата не е лоша — каза Джудит.

— Не е заради парите — каза Лейси.

Заплатата беше 95 хиляди долара годишно, значително повече от сегашните 70 хиляди, които получаваше. Не се беше замисляла за директорската заплата или поне не ламтеше за нея. Но разликата наистина беше чувствителна.