Хари Потър и затворникът от Азкабан

— От диментора е, Попи — каза й професор Макгонъгол.

Те си размениха мрачни погледи и Мадам Помфри зацъка неодобрително с език.

— Да пускат диментори из училището! — мърмореше тя, като бутна Хари назад и допря ръка до челото му да провери температурата му. — И няма да е само той… и други ще припадат. Да, избила го е студена пот. Ужасни същества са те и действат зле на хора, които са по-крехки.

— Аз не съм крехък! — възрази Хари.

— Разбира се, че не си — каза Мадам Помфри разсеяно, докато мереше пулса му.

— Какво препоръчваш? — делово попита професор Макгонъгол. — Да полежи в леглото си или може би да прекара тази нощ в болничното крило?

— Аз съм съвсем добре! — каза Хари и скочи.

Изпита ужас само като си помисли какво ще приказва Драко Малфой, ако го изпратеха сега в болничното крило.

— Е, поне да хапне малко шоколад — препоръча Мадам Помфри, като се опитваше да надникне в очите му.

— Аз вече ядох — съобщи Хари. — Професор Лупин ми даде. На всички раздаде.

— Наистина ли? Още там? — каза одобрително Мадам Помфри. — Значи най-сетне имаме преподавател по защита срещу Черните изкуства, който си разбира от работата.

— Сигурен ли си, че си добре, Потър? — строго попита професор Макгонъгол.

— Да — отвърна Хари.

— Добре тогава. Почакай, ако обичаш, навън, докато разменя две думи с госпожица Грейнджър за нейната програма и после заедно ще слезем на вечерята.

Хари излезе в коридора заедно с Мадам Помфри, която тръгна към болничното крило, мърморейки си. Беше чакал само няколко минути, когато се появи Хърмаяни, видимо зарадвана, а след нея и професор Макгонъгол. Тримата заслизаха по мраморното стълбище към Голямата зала.

Там се люлееше истинско море от островърхи черни шапки. Покрай дългите маси седяха ученици, грейнали на светлината на хилядите свещи, които се носеха във въздуха. Професор Флитуик, дребен на ръст магьосник с бял кичур коса, изнасяше от залата една много стара шапка и четирикрако столче.

— Ооо! — тихо каза Хърмаяни. — Пропуснали сме разпределителната церемония.

Новопостъпилите ученици в „Хогуортс“ биваха разпределяни по различните домове, като налагаха на главите си Разпределителната шапка, която им казваше на ухо името на дома, за който са най-подходящи — „Грифиндор“, „Рейвънклоу“, „Хафълпаф“ или „Слидерин“. Професор Макгонъгол се запъти към празното си място край Височайшата маса, а Хари и Хърмаяни се отправиха колкото се може по-тихо в обратната посока — към масата на „Грифиндор“. Погледите се обръщаха към тях, докато минаваха покрай стената на залата, а няколко души сочеха към Хари. Нима вестта за случката с припадъка му пред диментора се бе разпространила толкова бързо?

Двамата с Хърмаяни седнаха от двете страни на Рон, който им бе запазил места.

— Какво стана? — попита той.

Хари се зае да му обяснява шепнешком, но в този момент директорът се изправи да говори и той млъкна.

Професор Дъмбълдор, макар и вече на възраст, винаги излъчваше невероятна енергия. Имаше сребриста коса и брада, дълги сигурно повече от метър, очила с формата на полумесец и извънредно гърбав нос. Често казваха за него, че е най-великият магьосник на своето време, но не само затова го уважаваше Хари. Албус Дъмбълдор вдъхваше доверие на всички и като го гледаше как се усмихва лъчезарно на учениците, Хари се почувства спокоен за пръв път, откакто дименторът бе влязъл в купето на влака.