Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Вратата на купето рязко се отвори и някой се стовари върху крака на Хари.
— Извинявам се! Да знаете какво става? Ооох! Съжалявам…
— Здрасти, Невил! — отвърна Хари и като потърси с ръце из мрака, придърпа Невил за наметалото.
— Хари, ти ли си? Какво става?
— Нямам представа. Сядай…
Последваха шумно съскане и сподавен вик от болка — Невил се бе опитал да седне върху Крукшанкс.
— Отивам да разбера от машиниста какво става — чу се гласът на Хърмаяни.
Хари я усети да минава покрай него, да отваря плъзгащата се врата, после се чуха два-три глухи удара и силен писък от болка.
— Кой си ти?
— А ти кой си?
— Джини?
— Хърмаяни?
— Какво правиш?
— Търсех Рон…
— Влез и седни…
— Не тук! — бързо предупреди Хари. — Аз съм тук!
— Ооох! — изпъшка Невил.
— Тишина! — рязко се обади дрезгав глас.
Професор Лупин изведнъж се беше събудил. Хари чу как всички се раздвижиха, но никой не проговори.
Чу се меко щракване и трепкаща светлина изпълни купето. Професор Лупин като че държеше шепа пламъчета. Те осветяваха умореното му сиво лице, но очите му гледаха зорко и бдително.
— Останете по местата си — каза той със същия дрезгав глас и бавно се изправи с шепата пламъчета пред себе си.
Ала вратата се отвори още преди Лупин да стигне до нея.
На прага, осветена от трепкащата светлина в ръката на професора, застана фигура с наметало, която се извисяваше до тавана, а лицето й бе скрито под качулката. Очите на Хари се стрелнаха надолу. Изпод наметалото стърчеше ръка — лъскава, сивкава, слузеста, крастава, като нещо мъртво, разложено във вода…
Мерна се само за миг. Усетило сякаш погледа на Хари, съществото под наметалото я бе дръпнало бързо под гънките на черния плат.
После онова, което беше под качулката, каквото и да бе то, си пое дъх — дълго, бавно, гъргорещо, сякаш се опитваше да засмуче не само въздух от заобикалящата го обстановка.
Силен хлад облъхна всички. Хари почувства как дъхът му спира в гърдите. Студът проникна дълбоко под кожата му, изпълни дробовете му, самото му сърце…
Очите на Хари се извъртяха нагоре. Той не виждаше нищо. Усещаше, че се дави в студа. В ушите му се появи шум като във вода. Нещо го теглеше надолу, грохотът ставаше все по-оглушителен.
И тогава някъде от далечината чу писък — ужасен, страховит, умолителен писък. Хари искаше да помогне на онзи, който викаше, опита се да си раздвижи ръцете, но не можа… Наоколо се вихреше гъста бяла мъгла и нахлуваше в него…
— Хари! Хари! Какво ти е?
Някой го пляскаше по лицето.
— К-какво?
Хари отвори очи. Над него светеха фенери, а подът отдолу се тресеше — експрес „Хогуортс“ отново се движеше и светлините бяха запалени. Явно се бе свлякъл от седалката на пода. Рон и Хърмаяни бяха коленичили до него, а над тях се бяха надвесили Невил и професор Лупин. Хари се чувстваше много зле, а като вдигна ръка да намести очилата си, усети ледена пот по лицето си.
Рон и Хърмаяни го вдигнаха да седне на мястото си.
— Добре ли си? — притеснено попита Рон.
— Аха — отвърна Хари и хвърли бърз поглед към вратата.
Съществото с качулката бе изчезнало.
— Какво става? Къде е онова… онова нещо? Кой изпищя?
— Никой не е пищял — отвърна Рон още по-нервно.
Хари огледа светлото купе. Джини и Невил, силно пребледнели, бяха вперили очи в него.
— Ама аз чух писък…
Силен пукот накара всички да подскочат. Професор Лупин разчупваше на парчета огромен блок шоколад.
— Вземи — каза той на Хари, подавайки му най-голямото парче. — Изяж го. Ще ти помогне.
Хари взе шоколада, но не го изяде.
— Какво беше това нещо? — попита той професора.
— Диментор6 — отвърна той, докато раздаваше шоколад и на останалите. — Един от дименторите от Азкабан.
Всички се обърнаха към него. Професор Лупин смачка празната опаковка и я пъхна в джоба си.
— Хапнете си — повтори той. — Ще ви подейства добре. Аз трябва да поговоря с машиниста, извинете ме…
Той мина покрай Хари и изчезна в коридора.
— Сигурен ли си, че си добре, Хари? — попита Хърмаяни, гледайки го тревожно.
— Нищо не разбирам… какво стана? — попита на свой ред Хари, като избърса още пот от челото си.
— Ами… онова нещо… дименторът… стоеше там и ни оглеждаше… Поне така мисля, защото не можех да видя лицето му… и ти… ти…
— Помислих, че припадна или нещо такова — продължи Рон, който още изглеждаше уплашен. — Ти някак се вцепени, свлече се от седалката и започна да трепериш…
6
Някой или нещо, което подлудява (от англ.) — Б.пр.