Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
В един часа пред вратата на купето пристигна пълничката магьосница с количката за закуски.
— Дали да не го събудим? — попита Рон колебливо и посочи с глава професор Лупин. — Май има нужда да похапне нещо.
Хърмаяни се доближи предпазливо до професор Лупин.
— Ааа… професоре — започна тя, — извинете, професоре?
Той не помръдна.
— Не се притеснявай, миличка — каза жената, като подаде на Хари голям пакет котелни сладкиши. — Ако е гладен, като се събуди, да ме потърси отпред при машиниста.
— Дали наистина спи? — тихо попита Рон, щом магьосницата затвори плъзгащата се врата. — Искам да кажа… не е умрял, нали?
— Не, не, диша си — шепнешком отвърна Хърмаяни, поемайки сладкиш от Хари.
Макар да не беше кой знае колко забавен спътник, професор Лупин им беше полезен дори със самото си присъствие в купето. Късно следобед, когато заваля и дъждът заличи очертанията на ниските хълмове, които се виждаха доскоро през прозореца, по коридора пак се разнесоха стъпки и на вратата се появиха най-непоносимите им съученици — Драко Малфой и неизменно следващите го като сенки Винсънт Краб и Грегъри Гойл.
Драко Малфой и Хари бяха врагове още от първата си среща в експрес „Хогуортс“ преди две години. Малфой — бледолик, с остри черти и подигравателна усмивка — бе разпределен в дома „Слидерин“ и беше търсачът на слидеринския отбор по куидич — същия пост, който имаше и Хари в отбора на дома „Грифиндор“. Краб и Гойл съществуваха сякаш само за да изпълняват заповедите на Малфой. И двамата бяха широкоплещести и набити, като Краб беше по-висок, дебеловрат и подстриган като с паница, а Гойл имаше къса четинеста коса и дълги маймунски ръце.
— Я виж ти кои били тук — лениво провлачи глас както винаги Малфой, като отвори вратата на купето. — Потли и Уизър…
Краб и Гойл се разкикотиха като чудовища.
— Чух, че това лято баща ти най-сетне бил докопал някакво злато, Уизли — каза Малфой. — Майка ти не получи ли удар?
Рон скочи така внезапно, че събори на пода кошницата на Крукшанкс. Професор Лупин изсумтя.
— А тоз кой е? — попита Малфой и инстинктивно отстъпи крачка назад, като видя Лупин.
— Нов учител — отвърна Хари, който също се бе изправил, за да възпира Рон, ако се наложи. — Та какво каза, Малфой?
Воднистите очи на Малфой се присвиха — не беше чак толкова глупав, че да започва свада под носа на учител.
— Да се махаме — измърмори той злобно на Краб и Гойл и тримата изчезнаха.
Хари и Рон седнаха отново, а Рон продължи да разтрива кокалчетата на пръстите си.
— Тази година не смятам да простя нищо на Малфой — гневно обяви той. — Сериозно ви казвам. Ако още веднъж си отвори устата за моето семейство, хващам му главата и…
Рон направи заканителен жест във въздуха.
— Рон — почти изсъска Хърмаяни, като посочи с глава професор Лупин, — внимавай…
Но професорът все още спеше дълбоко.
Колкото по̀ на север се движеше влакът, толкова повече дъждовната пелена се сгъстяваше и прозорците станаха плътносиви с отблясъци, докато постепенно потъмняха и едно по едно затрепкаха пламъчетата на фенерите по цялата дължина на коридора и над багажниците в купетата. Влакът тракаше, дъждът барабанеше по прозорците, вятърът бучеше, но професор Лупин продължаваше да спи.
— Сигурно вече наближаваме — каза Рон и се надвеси през професор Лупин към прозореца, станал вече съвсем тъмен.
Едва беше изрекъл тези думи, и влакът започна да намалява ход.
— Великолепно — продължи Рон, стана и мина покрай професор Лупин да се опита да види какво става навън. — Умирам от глад и искам по-скоро да започва тържествената вечеря…
— Не може да сме пристигнали! — каза Хърмаяни, като погледна часовника си. — Защо ли спираме тогава?
Влакът се движеше все по-бавно и по-бавно. Като стихна шумът от буталата, плющенето на вятъра и дъжда по прозорците се чуваше вече по-силно.
Влакът спря със силен тласък и по тъпите далечни удари и дрънченето познаха, че са изпопадали багажи. После изведнъж и без предупреждение всички лампи изгаснаха и навсякъде се възцари непрогледен мрак.
— Какво става? — чу се гласът на Рон зад гърба на Хари.
— Оооох! — извика Хърмаяни. — Рон, това беше моят крак!
Хари се върна с опипване на мястото си.
— Мислиш ли, че може да се е повредил влакът?
— Отде да знам…
Чу се тънко скърцане и Хари различи тъмния силует на Рон да трие ивица по прозореца и да се взира навън.
— Там долу нещо се движи — каза Рон. — Струва ми се, че се качват хора…