Хари Потър и затворникът от Азкабан

До края на пътуването не разговаряха много. Най-сетне влакът спря на гара Хогсмийд и на изхода настана голяма блъсканица — сови крещяха, котки мяучеха, а жабата на Невил изкряка силно изпод шапката му. На малкия перон бе мразовито, дъждът се изсипваше като ледена завеса.

— Първокурсниците насам! — провикна се познат глас.

Като се обърнаха, Хари, Рон и Хърмаяни видяха в другия край на перона гигантската фигура на Хагрид, който събираше изплашените нови ученици за традиционното прекосяване на езерото с лодки.

— Добре сте ли сте, вие тримата? — провикна се Хагрид през главите на множеството.

Те му помахаха, но не можаха да му отговорят, понеже тълпата около тях ги избутваше да вървят. Тримата последваха останалите ученици до разкаляния път, където ги чакаха поне сто файтона, теглени, както предположи Хари, от невидими коне, защото щом се качиха в единия и затвориха вратичката, той тръгна от само себе си, подскачайки и люшкайки се в колоната.

Вътре леко миришеше на плесен и слама. Благодарение на шоколада, Хари се чувстваше по-добре, но още бе слаб. Рон и Хърмаяни все го поглеждаха скришом, сякаш се бояха, че може пак да припадне.

Файтонът изтрополи през голяма желязна порта с две великолепни ковани врати на колони, украсени с крилати глигани, и Хари видя още двама качулати великани диментори да пазят от двете страни. От ледената вълна пак му се доповръща, той се отпусна назад в изтърбушената седалка и затвори очи, докато минат през портата. Файтонът ускори ход нагоре по дългата стръмна алея до замъка, а Хърмаяни се надвеси през прозорчето да гледа малките и големите кули и бойници на училищния замък. Най-сетне файтонът се люшна и спря и Хърмаяни и Рон веднага слязоха.

Щом стъпи на земята, Хари чу в ухото си провлачен и доволен глас.

— Ти май си припаднал, а, Потър? Истината ли казва Лонгботъм? Ти си припаднал?

Малфой избута с лакът Хърмаяни, за да препречи пътя на Хари нагоре по каменните стъпала на замъка. Лицето му бе изкривено в насмешка, а воднистите му очи злобно святкаха.

— Изчезвай, Малфой! — каза Рон, стиснал зъби.

— Да не си припаднал и ти, Уизли? — още по-гласовито попита Малфой. — Да не би да си се уплашил и ти от стария диментор, а, Уизли?

— Какво става? — попита някой с мек глас.

Професор Лупин тъкмо бе слязъл от следващия файтон.

Малфой погледна нахално професора и забеляза кръпките по мантията му и оръфания му куфар. С едва забележим сарказъм в гласа той отвърна: „О, нищо… ъъъ… нищо, _професоре!_“ и като намигна на Краб и Гойл, ги поведе нагоре по стълбите към замъка.

Хърмаяни смушка Рон в гърба да побърза и тримата се включиха в тълпата по стълбите, минаха през гигантската дъбова входна врата и влязоха в огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към приказното мраморно стълбище за горните етажи.

Вдясно бе отворена вратата към Голямата зала и Хари последва другите нататък, но едва бе мернал омагьосания таван, тази вечер черен и облачен, когато един глас ги извика: