Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не — каза той спокойно, — не сме.
— Равни сме, разбира се — възпротивих се аз.
— Не — каза той меко. — Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.
Останах с отворена уста. Не можех да повярвам, че дон Хуан наистина беше казал това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и каквото и да било. И че неговият свят на точни действия, чувства и решения е безкрайно по-смислен от изпълнената с груби грешки безсмислица, която аз наричах „свой живот“.
Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми се изпари.
Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с падането на здрача неговият силует все по-трудно се долавяше и накрая, когато около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните. Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли бе престанал да съществува.
Беше вече полунощ, когато най-накрая разбрах, че той може и ще остане неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-съвършен.
Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.
7
ДА БЪДЕШ НЕДОСТЪПЕН
Четвъртък, 29 юни 1961 година
Дон Хуан отново, както от близо седмица постъпваше всеки ден, ме зашемети с познанията си за специфичните подробности относно поведението на дивеча. Най-напред ми обясни, а след това изреди разни тактически ходове на ловеца, които се основават на така наречените от него „яребичи приумици“. Така се запалих от обясненията му, че не усетих как мина денят. Дори забравих да обядвам. Дон Хуан ми каза на шега, че за мен е съвсем необичайно да пропусна ядене.
Към свечеряване той беше уловял вече пет яребици в един много остроумен капан, който ме бе научил да правя и зареждам.
— Две са ни достатъчни — каза той и пусна останалите три.
След това ме научи как се пекат яребици. Бях поискал да накърша няколко клонки и да направя огнище за печене, също както моят дядо бе правил навремето: застлано със зелени листа и клонки и покрито с кал. Но дон Хуан каза, че няма нужда да нараняваме храстите, щом вече сме наранили яребиците.
Като свършихме да ядем, бавно се упътихме към една скалиста местност. Седнахме на ронлив скат и аз му казах шеговито, че ако бе оставил всичко в мои ръце, щях да изпека и петте яребици и че моите шишчета щяха да са далеч по-вкусни от неговото печено.
— Не се съмнявам — каза той. — Но ако беше сторил всичко това, никога нямаше да излезем невредими от това място.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Кое би ни попречило?
— Храстите, яребиците, всичко около нас щеше да настръхне.
— Никога не съм сигурен дали говориш сериозно — казах аз.
Той направи жест на престорено нетърпение и млясна с уста.
— Странни разбирания имаш за сериозните разговори. Аз се смея много, защото обичам да се смея, и все пак всичко, което казвам, е фатално сериозно, дори и да не го разбираш. Защо трябва светът да бъде само такъв, какъвто ти го познаваш? Кой ти е дал правото да казваш това?
— Няма доказателства, че светът е различен — казах аз.
Стъмваше се. Чудех се дали не е време да се връщаме в неговия дом, но той сякаш не бързаше, а на мен ми бе приятно.
Вятърът беше студен. Внезапно той се изправи и ми каза, че трябва да се покатерим на хълма, за да излезем някъде, където няма шубраци.
— Не се страхувай — каза той. — Аз съм ти приятел и ще внимавам нищо да не ти се случи.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз обезпокоен.
Дон Хуан притежаваше крайно неприятното качество да ме хвърля от истинско удоволствие в истински страх.
— По това време на деня светът е много странен — каза той. — Това искам да кажа. Независимо какво ще видиш, не се страхувай.
— И какво ще видя?