Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Наистина странна беше тази гъвкавост на ума му.
— Ловците трябва да бъдат изключително организирани личности — продължи той. — Един ловец рядко се уповава само на случайността. Аз през цялото време се мъча да те убедя, че трябва да се научиш да живееш различно. Доскоро нямах успех. Нямаше нищо, на което да се опреш. Сега е друго. Възвърнах ти ловния дух от едно време, може с негова помощ да се промениш.
Запротестирах, че не желая да ставам ловец. Припомних му, че в началото просто исках от него да ми разкаже нещо за лекарствените растения, но той ме отнесе толкова далеч от първоначалната ми цел, че вече не мога ясно да си спомня дали наистина съм искал да науча нещо за растенията или не.
— Добре — каза той. — Много хубаво. Щом нямаш толкова ясна представа какво искаш, можеш да станеш и по-скромен. Да разгледаме нещата иначе. За твоите цели не е от значение дали ще научиш нещо за растенията или за лова. Сам ми го каза. Ти се интересуваш от всичко, което някой би могъл да ти каже. Така ли е?
Бях му казал това, опитвайки се да определя обсега на антропологията и за да го привлека за източник на информация.
Дон Хуан хлъцна от удоволствие, очевидно съзнавайки, че владее положението.
— Аз съм ловец — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Рядко се осланям на случайността. Може би трябва да ти обясня, че съм се учил да бъда ловец. Не винаги съм живял така, както живея сега. В един момент от моя живот ми се наложи да се променя. Сега аз ти соча посоката. Направлявам те и зная точно какво говоря: учил съм го — не си го измислям.
— Искаш да кажеш, че си имал учител, така ли, дон Хуан?
— Да речем, че някой ме е учил да ловувам така, както аз сега те уча — каза той и бързо промени темата. — Според мен едно време ловът е бил едно от най-великите деяния на човека — каза той. — Всички ловци са били могъщи люде. Един ловец всъщност е трябвало преди всичко да бъде много силен, за да изтърпи несгодите на живота.
Изведнъж ме обзе любопитство. Нима той имаше предвид времето преди конквистадорите? Започнах да го разпитвам:
— И кога беше това, за което говориш?
— Едно време.
— Кога? Какво означава това „едно време“?
— Означава едно време или може би означава сега, днес. Няма значение. Едно време всички са знаели, че най-добрият сред тях е ловецът. Сега не всеки знае това, но има доста много хора, които го знаят. Аз го зная, а един ден и ти ще го знаеш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Така ли мислят за ловците индианците яки? Това искам да знам.
— Не е задължително.
— А индианците пима?
— Не всички. Някои — да.
Назовах различни съседни племена. Исках да го накарам да потвърди, че ловуването е всеобща вяра и практика на определени хора. Но той избягваше да ми отговаря пряко, затова промених темата.
— Защо правиш всичко това за мен, дон Хуан? — попитах аз.
Той свали шапката си и се почеса по слепоочието, преструвайки се на смутен.
— Правя жест за теб — каза кротко той. — И други хора са правили подобни жестове за теб; някой ден ти самият ще правиш жестове за други. Да речем, че сега е мой ред да го правя. Един ден аз открих, че щом искам да стана ловец, достоен за самоуважение, трябва да променя начина си на живот. Преди това много обичах да хленча и да се оплаквам. Имах достатъчно причини да се чувствам непълноценен. Аз съм индианец, а с индианците се отнасят като с кучета. Нищо не можех да сторя, за да поправя това — оставаше ми само мъката. И тогава моята съдба ме пощади и ме научи да ловувам. Разбрах, че животът, който съм живял, не е бил достоен… затова го промених.
— Но аз съм доволен от своя живот, дон Хуан. Защо трябва да го променям?
Той запя много тихо някаква мексиканска песен, а сетне си затананика мелодията. Главата му се поклащаше нагоре-надолу в такт с песента.
— Мислиш ли, че ние с тебе сме равни? — попята той рязко.
Въпросът му ме свари неподготвен. Ушите ми забръмчаха особено, сякаш той наистина бе изкрещял тези думи, което всъщност не беше направил; в гласа му обаче имаше някакъв метален звук, който резонираше в ушите ми.
Забърках в лявото си ухо с кутрето на лявата си ръка. Ушите ме сърбяха през цялото време и аз си бях изработил ритмичен нервен навик да ги прочиствам с кутрето. Движението беше по-скоро разтърсване на цялата ми ръка.
Дон Хуан го проследи с явно опиянение.
— Е… равни ли сме? — попита той.
— Равни сме, разбира се — казах аз.
Естествено, бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него, макар на моменти да не знаех как да се оправям с тоя човек; и все пак още пазех в подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като студент и човек от изтънчения западен свят, съм по-съвършен от един индианец.