Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Бакуриан разчиташе на изненадата. Политиката му на пренебрежение спрямо жреците и вярата им ясно говореше за отношението му. От много време насам и връзките му с Издулор бяха обтегнати, но въпреки това двете държави живееха в мир от векове. Едва ли Издулор би помислил, че точно в последната година от края на могъща епоха ще води война, и то със съседна Уголия. Колкото и силна да бе Биляра, както нападението на уголската войска, така и нашествието на таболците и северите щяха да й дойдат като гръм от ясно небе. И това не беше всичко.
След уговорката със Салистар, последният договор, който успя да сключи в съюза срещу Биляра, беше с жестокото и диво племе на негулите. Струваше му много злато, но си заслужаваше — те бяха най-свирепите воини. Вярваха, че колкото войници убият в битка, толкова слуги ще имат в задгробния живот. Нападаха устремно и смело с бързите си коне, обсипваха противника с удари от мечове и бягаха, но още преди да се осъзнаят враговете им, се връщаха и повтаряха страховитата си атака.
Естествено, Биляра можеше да разчита на могъщи съюзници, като тайнствената северна държава Раха, с която единствено Издулор поддържаше отношения. Говореше се, че във войската си раханяните използвали потомци на зли духове, каквото и да означаваше това. Много малко неща се знаеха за тази държава, предимно от слухове и измислени приказки, защото чужденците не бяха добре дошли в Раха. Но Бакуриан разчиташе, че ще успее да привърши с нашествието си, преди до границите на Биляра да достигнат каквито и да било съюзници.
Бакуриан смуши коня и се отправи към лагера. Появата му предизвика вълна от възгласи в негова и на Уголия прослава. Погледът му се спираше на здравите и силни мъже, на струпаните на купища ризници и оръжия, на запалените огньове и в кръвта му закипя опиянението от властта и силата, която съзря във войската си.
Докато яздеше гордо на коня си сред въодушевените войници, срещу него в галоп се зададе конник. Бакуриан спря на мястото си в очакване. Беше един от съгледвачите. Трябва да е видял нещо, за да препуска така. Наоколо настана тишина и всички обърнаха очи към конника. Той стигна до Бакуриан, скочи от коня си, поклони се и задъхано и бързо заговори:
— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с вас.
Тази новина предизвика у войниците шумни викове на недоволство и ругатни. Бакуриан направи жест да млъкнат:
— Колко са?
— Трима.
Бакуриан посочи първия попаднал му пред погледа войник:
— Приготви се да дойдеш с мен! — Обърна се към съгледвача: — Смени коня си!
Двамата мъже хукнаха да изпълняват нарежданията му, а той се запъти към шатрата си. Облече парадната си туника, обшита със злато и скъпи камъни и отново яхна коня. Придружителите му, вече готови, го очакваха и тримата се запътиха към мястото на срещата. Там го чакаха трима от воините на „сивия вълк“. Единият се отдели от другарите си и тръгна бавно към Бакуриан. Предводителят на уголците постъпи по същия начин. Когато се срещнаха, „сивият вълк“ не каза нищо. Само подаде на Бакуриан посланието от императора.
Бакуриан счупи печата на Издулор и зачете писмото. Като свърши, се разсмя с глас и гордо вдигна глава. Изгледа пратеника на Издулор в очите и заговори с висок глас на родния си език, макар отлично да владееше билярския. Не се интересуваше дали пратениците ще го разберат:
— Няма дори да си правя труда да давам писмен отговор на страхливец. Нима вашият прославен владетел се е разтреперил от страх, та ми предлага дъщеря си за жена в замяна на мира!? — Бакуриан скъса писмото и захвърли парчетата. — Аз, Бакуриан, имам достатъчно жени и не съм страхлив като тях, за да приемам мир, когато съм тръгнал на война. Това кажете на Издулор.
Бакуриан се обърна и със смях препусна обратно към лагера, последван от войниците си.
Когато императорът се отдалечи, той отново се намери пред огледалото. Образът му бе променен. Вече бе съвкупен образ на магьосника и на жрицата и повече не се раздвояваше в огледалото. Той бе жрецът, самоосъзнал се и обединил противоположностите. Той бе този, който ще се впусне в предстоящото и в материята, за да постигне мъдрост и знание. Гледайки се, той разбираше, че е обединен образ на две същности, но не разбираше защо вече не ги вижда в огледалото. Трябваше да продължи напред, за да разбере защо вече не вижда душата си и не чува гласа й.
VI глава
Всяко пътуване е приключение
Батбал затвори канала на душата си и бавно се изправи на крака. Почувства се изтощен от преплитането на енергията си с тази на Алобоготур. Тръгна към изхода, отвори вратата и остави въздуха да нахлуе в помещението. Тежката миризма на тревите се разреди, отвяна от хладния вятър. Не след дълго Деница щеше да се върне. Батбал се замисли. Решението на избраните беше ясно. На Деница не трябва да се казва истината. Жрецът въздъхна тежко и се загледа в посоката, от която щеше да се появи принцесата. Трябваше все пак да й каже нещо. Тя очакваше помощ от него. Но как да се помогне на човек, когато го очаква толкова тежка съдба. От древните извори, написани на савхи, се знаеше, че и друг път се е случвало сива да погледне човек в очите. При предишната война за Дървото сивите са унищожавали хора, като са гледали в очите им. Нещастниците постепенно губели разсъдък и напълно обезумявали, а ако се случело зрителният контакт да е по-дълг, дори умирали на място. Билярите не помнеха тези дни, писмеността им бе прекалено млада и това знание се бе изгубило безвъзвратно за тях. И въпреки че жрецът умееше да се владее, тръпки пролазиха по гърба му. Дните се търкаляха, битката за Свещеното Дърво наближаваше и случващото се с Деница, като че ли го потвърждаваше.