Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— В края на краищата много е възможно — рекох.
— Какво „в края на краищата“? Какво „в края на краищата“?… — извика Рултабий, обзет внезапно от яд, който аз, без да искам, бях отприщил… — Защо казвате „в края на краищата много е възможно“?
Помолих го да не се сърди, но той беше вече прекалено сърдит, за да ме слуша и заяви, че обожава предпазливостта, с която някои хора (т.е. аз) нагазват отдалеч и в най-простите проблеми, без да рискуват някога да кажат: „това е така“ или „това не е така“ и по този начин интелигентността им постига същия резултат, който би се получил, ако природата беше забравила да украси черепната им кутия с малко сиво вещество. Тъй като аз се показах обиден, младият ми приятел ме хвана за ръката и ме увери, че не го е казал за мен, тъй като особено много ме цени.
— Но все пак — продължи той — понякога е престъпно да си позволиш да не отсъдиш категорично!… Ако не мисля, че е дошъл по този чакъл, трябва да мисля за някакъв балон! Драги мой, науката за управляемата аеростатика още не е тъй развита, че да притурям към играта на моите главоблъсканици и убиец, който пада от небето! Само не казвайте, че нещо е възможно само защото е невъзможно да бъде другояче. Сега ние знаем как човекът е влязъл през прозореца, тъй както знаем в кой момент точно е влязъл. Влязъл е по време на разходката в пет часа. Фактът, че камериерката, която идва да оправя Жълтата стая, е била в лабораторията в момента, когато професорът и неговата дъщеря са се върнали в един и половина, ни позволява да твърдим, че в един и половина убиецът не е бил в стаята, под леглото, ако, разбира се, камериерката не му е съучастничка. Какво ще кажете, господин Робер Дарзак?
Господин Дарзак поклати глава, заяви, че е сигурен в камериерката на госпожица Станжерсон и че тя е една много честна и предана прислужница.
— И после, в пет часа господин Станжерсон е влязъл в стаята да вземе шапката на дъщеря си! — добави той.
— И това го има — рече Рултабий.
— Значи мъжът е влязъл в момента, който сочите вие, през този прозорец — казах аз. — Приемам, но защо е затворил прозореца — това непременно би привлякло вниманието на този, който го е отворил?
— Възможно е прозорецът съвсем да не е бил затворен веднага — отвърна младият репортер. — Но ако е затворил прозореца, затворил го е заради завоя, който прави пътеката на двайсет и пет метра от павилиона, а не заради трите дъба, които са израснали на това място.
— Какво искате да кажете — попита господин Робер Дарзак, който ни бе последвал и който слушаше Рултабий със задъхано внимание.
— По-късно ще ви обясня, господине, когато преценя, че е дошъл моментът; но ако хипотезата ми се потвърди, това са най-важните думи, които съм казал по тази афера.
— И каква е хипотезата ви?
— Няма да узнаете, докато не стане истина. Видите ли, това е една много опасна хипотеза, за да я споделя с някого, преди да е станала реалност.
— Имате ли поне някаква представа за убиеца?
— Не, господине, не зная кой е убиецът, но бъдете спокоен, господин Робер Дарзак, ще науча.
Не можах да не забележа, че господин Робер Дарзак беше много развълнуван и подозирах, че убедеността на Рултабий съвсем не му харесваше. Тогава защо, ако толкова се страхуваше да не открият убиеца (питах се аз), защо помагаше на репортера да го намери? Изглежда, че и моят млад приятел си е помислил същото, защото доста грубо попита:
— Господин Робер Дарзак, нали нямате нищо против да открия убиеца?
— О! Бих го убил със собствените си ръце! — извика годеникът на госпожица Станжерсон тъй поривисто, че се смаях.
— Вярвам ви — рече тежко Рултабий, — но вие не отговорихте на въпроса ми.
Вече минавахме край дърветата, които репортерът ни бе споменал преди малко, навлязохме сред тях и аз му показах ясните следи от стъпките на човека, който се е крил там. Рултабий отново беше прав.
— Ами да! — каза той. — Ами да!… Имате работа с индивид от плът и кръв, с възможности, каквито имаме и ние, и трябва всичко да се нареди!
И той ми поиска хартиената подметка, която ми бе поверил, и я наложи върху една много ясна следа зад горичката. После стана и изруга: „Да го вземе дяволът!“