![Кървава музика [Blood Music - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Кървава музика [Blood Music - bg]
- Автор: Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървава музика [Blood Music - bg]». Краткое содержание книги:
— Аз не те разбирам.
— Едуард, доказателствата са неопровержими. В състояние са да умножат броя на мозъчните ми клетки, да подобрят метаболизма и какво ли още не. Дори хранителните ми навици се промениха. Според мен все още не са проникнали в мозъка. — Той се почука с пръст по темето. — Вече са наясно с основните неща. Сега остава да схванат глобалната картина, ако разбираш какво имам пред вид.
Едуард провери пулса и нервните рефлекси.
— Ще ти взема проби и за днес приключваме.
— Едно ме е страх — да не се намъкнат под кожата ми. Направо ми настръхва косата като си го помисля. Преди няколко вечери почувствах мравучкане и реших, че е време да предприема ответни действия. Купих си кварцова лампа. Исках да ги държа под контрол — за всеки случай. Представяш ли си, ако вземат да преодолеят кръвно-мозъчната бариера и да научат за мен — за това как функционира мозъкът. Що се отнася до инвазията в кожата, предполагам, че са искали да изградят нови комуникационни вериги по повърхността. Далеч по-лесно, отколкото да осъществяват връзка през мускулите, паренхимните органи и съдовата система — така се скъсява дистанцията. В момента редувам слънчеви бани с кварцова лампа. Засега ги държа далеч от кожата — доколкото съм в състояние да го почувствам. Ето откъде идва и този чудесен тен.
— Ще вземеш да пипнеш рак на кожата — намуси се Едуард.
— Хич не ме е страх. Те ще се погрижат за това. Като полицаи са.
— Стига — прекъсна го Едуард и вдигна ръце в знак, че се предава. — Прегледах те и изслушах историята ти, макар да не мога да я приема за достоверна. Какво друго искаш от мен?
— Не съм толкова безгрижен, колкото ти изглеждам. Едуард, страх ме е, разбираш ли? Ще ми се да успея да ги взема под свой контрол преди да се напъхат и в мозъка. Помисли само — опитай се да си представиш. Те са милиарди на брой, може би и повече — ако са се научили как да променят и другите типове клетки. Безброй разумни купове. В този момент сигурно съм най-умното създание на Земята, а те дори още не са се заловили за работа. Не искам да ставам техен роб. — Той се изсмя нервно. — Току виж ми откраднали душата, а? Дойдох при теб за да измислиш някакво лечение. Нещо, с което да ги неутрализираме. Да речем, да ги подложим на гладна диета. Измисли нещо, умолявам те. И ми се обади. — Той подаде на Едуард визитната си картичка. После се наведе над компютъра и изтри цялата информация от изследванията. — Само ти. Никой друг не бива да знае — поне засега. Побързай… моля те. — Той протегна ръка и Едуард я пое. Дланите на Върджил бяха влажни. — Внимавай с пробите. Да не ги глътнеш.
Едуард изпрати Върджил до паркинга и проследи с поглед стопяващите се в далечината светлини на волвото. Обърна се и закрачи бавно към болницата. Наближаваше един след полунощ. Надяваше се до сутринта да е готов с лабораторните резултати от кръвта и урината. Стига да не възникнеше нещо непредвидено. Хрумна му, че не е зле да позвъни в къщи и да остави съобщение до Гейл на телефонния секретар. Зачуди се какво да й каже.
— Ще й обясня, че причината е Върджил — тя знае каква стока е — промърмори си той.
10
Едуард се избръсна със старата самобръсначка, която държеше в бюрото си за случаи като този. Беше шест и трийсет сутринта — тъкмо по това време Гейл ставаше, за да се приготви за училище.
Пусна две монети в апарата на стената в лекарската стая и набра номера с тъпия връх на химикалката си.
— Ало?
— Гейл, аз съм, Едуард. Обичам те и съжалявам.
— Вече го чух от призрачния глас на секретаря. Освен това, преди няколко минути ми позвъни Върджил Юлам. Беше нещо разтревожен. Не бях говорила с него от години.
— Ти каза ли му…
— Че си още в болницата. Разбира се. Днес в осем ли застъпваш дежурен?
— Също като вчера. Имам два учебни часа с фелдшерите в лабораторията и след това съм на повикване… Гейл, искаш ли да излезем някъде довечера? Ще хапнем нещо, ще се разходим.
— Това пък защо?
— Ей така. Животът си върви.
— Спечели ме. Кой ще кара?
— О, боже. Нали току що поправихме скоростомера.
— Но междувременно се развали кормилното управление.
— Шшшт. Все още работи. На никой няма да казваш.
— Сърдиш ли ми се?
Гейл изхъмка.
— Гледай да приключиш с Върджил в работно време. Защо толкова настояваше да се срещнете? Да не си променя пола? — Тази мисъл очевидно й се понрави и тя се изкиска. Представяше си я, как стои до телефона и се оглежда в огледалото. — Прощавай. Наистина, Едуард… защо?
— Лекарска тайна, мила моя. Не съм сигурен, че и аз знам. Може би по-късно.
— Трябва да вървя. В шест?
— Пет и трийсет.