Кървава музика [Blood Music - bg]

— За кого да предам? — отвърна тя с комично официален тон.

— Едуард. Той ме познава.

— Разбира се. Вие сте докторът. Дето ще го излекува. — Тя изглежда захлупи слушалката в ръка, защото гласът й стана приглушен. — Въъърджил?

Върджил отговори почти веднага.

— Едуард? Какво има?

— Здравей, Върджил. Получих някои резултати, но все още нищо определено. Можеш ли да дойдеш тук в болницата?

— Какво показват резултатите?

— Че си много болен.

— Глупости.

— Така е според компютъра, Върджил. Наднормен брой лимфоцити…

— Разбира се, това е съвсем обяснимо…

— И много странни вариации от протеини и деградационни продукти, които се носят из кръвта ти. Хистамини. Изглеждаш като някой, който умира от тежка инфекция.

Настъпи тишина, сетне: — Аз не умирам.

— Мисля, че трябва да дойдеш, за да те прегледат и други. Кой беше одеве на телефона — Кандис? Тя също…

— Не, Едуард, поисках твоята помощ. Никой друг. Знаеш как се чувствам в болница.

Едуард се изсмя мрачно.

— Върджил, не съм най-компетентният лекар за твоя случай.

— Вече ти обясних какво ми има. Сега трябва да ми помогнеш да ги поставя под контрол.

— Това е безумие, Върджил! — Едуард удари ядно с юмрук по апарата. — Извинявай. Не мога да го приема спокойно. Сигурно разбираш защо.

— Надявам се, ти да разбираш как се чувствам в този момент. Може и да се боя, но освен това съм горд. Ужасно се гордея. Какво ще кажеш, а?

— Върджил, аз…

— Ела при мен. Ще си поговорим, ще обсъдим нещата спокойно.

— Започвам дежурство, не мога.

— Кога ще се освободиш?

— И утре съм зает. Довечера… След вечеря.

— Само ти. Никой друг.

— Добре — въздъхна Едуард. Изслуша внимателно указанията на Върджил и си записа адреса. Каза му, че ще бъде там в девет.

Когато се прибра Гейл вече го очакваше. Едуард предложи да приготви нещо за хапване. Тя прие нацупено новината, че излизането се отменя.

— Какво му има пък сега на Върджил?

— Защо „сега“?

— Как защо? И друг път се е забърквал в разни каши. Не помниш ли онази история с авторските права, когато работеше в Уестингхауз?

— Е, тогава беше на свободна практика.

— Както и да е. Какво иска от теб?

— Не съм сигурен, дали въобще му има нещо — отвърна уклончиво Едуард.

— Брей, страшна тайна!

— Не, не съвсем. Ще ти прозвучи невероятно.

— Болен ли е?

Едуард вдигна очи към тавана: Кой знае?

— Няма ли да ми кажеш?

— Не точно сега — той се опита да я умилостиви с усмивка. — Той ме помоли да не казвам на никого.

— Има ли някаква опасност?

— Не мисля — отвърна Едуард. По-скоро не беше мислил за това.

— Ще си дойдеш ли довечера?

— Веднага щом мога. Не се сърди — той я погали по бузата.

— О, няма — усмихна се тя. — Не виждам защо.

Докато караше към Ла Джола, Едуард бе завладян от неочакван ентусиазъм. Мисълта за странните събития около Върджил сякаш го пренасяха в някаква друга вселена, където законите на природата губеха своето значение. Правилата на играта бяха претърпели промяна и Едуард дори не знаеше дали ще му хареса крайният резултат.