Кървава музика [Blood Music - bg]

— Слушах — рече той.

— Какво?

— Не зная. Шумове. Не бяха шумове. Нещо като музика. Сърцето, всички кръвоносни съдове, триенето на кръвта в артериите, вените. Цяла филхармония. Музиката на кръвта. — Той огледа подозрително Едуард. — Какво каза на Гейл?

— Нищо. Само че си закъсал и идвам да те видя.

— Можеш ли да останеш?

— Не. — Едуард огледа масата за пепелник, трева или хартийки.

— Не съм дрогиран, Едуард. — Може и да греша, но смятам, че става нещо велико. Мисля, че те са открили кой съм аз.

Едуард погледна втрещено Върджил. Другият изглежда не забеляза, погълнат от някакъв вътрешен процес.

— Да имаш кафе? — попита Едуард. Върджил махна небрежно към кухнята. Едуард напълни чайника и извади кутия с нес от горния шкаф. Когато свърши и се върна, Върджил седеше все така, ококорил очи в нищото.

— Винаги си знаел какъв искаш да бъдеш, нали? — попита той.

— Повече или по-малко.

— Умно решение. Гинеколог. Никакви погрешни ходове. Аз не бях такъв. Имах цели, но не и посока. Като карта с обозначения, но без пътища. Пукната пара не давах за нищо, или никого — освен за мен. Дори и за науката. Не мога да повярвам, че стигнах толкова далеч. — Той стисна облегалките на стола. — Що се отнася до мама… — Жилите на ръцете му бяха изпъкнали от напрежение. — Тя е вещица. Вещица и плашило за другите. Отвлечено дете. Където малките неща извършват големи промени.

— Да не ти е зле?

— Те ми говорят, Едуард. — Той замижа.

— Божичко. — Нищо друго не можа да измисли. Ситуацията беше повече от абсурдна, мисълта за измама или зла шега бе направо недопустима. На всичко отгоре разполагаше и с данните от изследването.

Върджил прекара близо четвърт час в неспокоен сън. Едуард провери пулса — беше ясен и ритмичен, опипа челото му — леко хладно — и си направи още кафе. Тъкмо се канеше да позвъни — все още не бе решил, дали да потърси помощ в болницата, или да се свърже с Гейл, когато Едуард отвори очи и го погледна втренчено.

— Не мога да разбера как възприемат идеята за времето — заговори той. — За не повече от три-четири дни научиха нашия език и основните понятия. Представяш ли си, Едуард? Те дори не знаят. Мислят, че аз съм вселената. Сега обаче всичко им е ясно. Скоро ще се справят и с мен. Всеки момент. — Той се изправи, прекоси стаята, дръпна пердето и надникна навън. Само няколко стаи светеха в океана на нощта. — Трябва да са прикачили хиляди малки изследователи към моите неврони. Ужасно са експедитивни и все се стараят да не ме повредят нещо. Пипат изключително внимателно. Пак ще правят промени.

— Болницата — изграка пресипнало Едуард. Той се покашля смутено. — Моля те, Върджил. Незабавно.

— Какво, по дяволите, ще им стори твоята болница? Имаш ли идея как могат да се контролират същества колкото клетки? Искам да кажа — те са си мои собствени. Убиеш ли ги — убиваш и мен.

— Хрумна ми една идея — рече Едуард. Какво по-сигурно доказателство, че е повярвал на Върджил — главата му вече раждаше идеи! — Актиномицинът се свързва с ДНК и блокира транскрипцията. Бихме могли да ги забавим по този начин.