Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Тя се спря и впери очи в гаснещия огън в камината. Чезнещите пламъци й заприличаха на нейните надежди — едно време големи и светли, сега немощни и бледи.
— По дяволите. — Тя продължи да се разхожда възбудено. — Тая мръсница ще успее да измами всички. Но не и ако… ако ми се удаде да я разоблича като лъжкиня. Как само успя за броени дни да завърти главата на Аштън? Дали е познавала Лиарин и е скроила плана си още от деня на смъртта й?
Тя прехапа долната си устна и се загледа във вратата. Стаята на съперницата й се намираше на другия край на коридора, точно насреща й.
— Може би трябва да я пораздрусам малко. — Тъмните й очи заблестяха. — Аз нямам какво да губя, но може пък да спечеля.
Марелда отвори предпазливо вратата и надзърна в коридора. С изключение на далечните шумове от кухнята, в къщата беше тихо. Тя се измъкна от стаята си и изтича до вратата на съперницата. Тя беше открехната и когато Марелда я отвори рязко, Луела Мей се надигна от един стол до прозореца.
— Какво правиш тук? — попита хубавата брюнетка.
Уплашена от гневния въпрос, Луела Мей примигна няколко пъти, преди да успее да отговори.
— Маса Аштън ми нареди да стоя тук на пост, докато го няма. За всеки случай, ако я хване страх или нещо такова.
— Ще те сменя за малко. — С рязък жест Марелда й посочи вратата. — Върви. Ще позвъня, ако имам нужда от теб.
Младата прислужница кимна боязливо и побърза да излезе.
— Не забравяй да затвориш вратата — извика след нея Марелда.
Тя седна на един стол до леглото, подпря с ръка брадичката си и започна да разглежда своята съперница. Потънала в сатена и дантелите, завита до брадичката, малката интригантка изглеждаше съвсем невинна. Една неочаквана идея изплува в съзнанието на Марелда и постепенно го завладя. За момента тя сериозно се замисли дали да не вземе една от тези чудесни копринени възглавници и да натисне с нея коварната измамница, докато спре да диша. Никой нямаше да научи какво е станало и дори спящата наистина да беше Лиарин, за Марелда щеше да е добре дошло да се отърве завинаги от нея.
— Завинаги… — произнесе тя тихо и блажено.
Тихият звън на часовника върху камината проникна в съня на Лиарин и й напомни, че все още не е намерила нишката на своя живот. Тя повдигна ръка и опипа предпазливо подутината на челото. Главоболието й бе почти непоносимо. На нощната масичка имаше гарафа с вода и Лиарин се надигна с мъка, за да натопи една кърпа.
— Отдавна е време да ставате. Явно не сте навикнали на редовен живот. — Острият глас на Марелда изплаши Лиарин.
Тя се подпря на лакти, но трябваше веднага да затвори очи, защото болката я връхлетя с нова сила. След малко успя да повдигне клепачи и прошепна:
— Карате ме да се чувствам неудобно, мадам.
Марелда се ухили подигравателно:
— Силно се съмнявам в това.
Сарказмът на жената беше очебиен. Лиарин не си спомняше да я познава и не разбираше причината за нейната неприязън.
— Мисля, че нещо ми убягва. Коя сте вие и какво искате от мен?
— Аз съм Марелда Рус и искам да кажете на всички вие коя сте и защо сте се вмъкнали тук.
Лиарин притисна ръка към челото, докато се опитваше да проумее думите на жената.
— Мадам, страхувам се, че нямам никакво понятие как се казвам и дори ако от това зависеше животът ми, не бих могла да ви обясня защо съм тук.
Марелда се изсмя студено, гласът й беше остър като нож:
— Мила моя, както и да се казвате, вашият спектакъл накара един объркан мъж да ви счита за своя жена, въпреки че Лиарин Уингейт е мъртва от три години.
— Моят спектакъл? — зелените като смарагд очи на Лиарин се разтвориха широко, после пак се затвориха и тя клюмна на възглавницата. — Ех, мадам — въздъхна тихо, — ако това е някаква игра, моля се да сме в последното действие и аз вече да напусна сцената. Този маскарад трябва да има край, толкова съм объркана, че само сънят понякога ми носи избавление.
— И, разбира се, никой от семейството не дръзва да прекъсне този ваш прословут сън, за да ви зададе един-два неприятни въпроса — отвърна жлъчно Марелда.
Лиарин смръщи чело и впи в нея остър поглед.
— Наистина ли мислите, че сама съм се наранила и доброволно съм се хвърлила под препускаща карета?
— Познавам доста хора, които биха направили много повече, за да се докопат до цел като вашата — отвърна начаса Марелда. После сведе поглед към дългите си, грижливо поддържани нокти. — Въпреки че неуморно се вайкате колко е наранена душата ви, разумът ви, изглежда, е все така бърз, когато трябва да браните лъжите си.