Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Тогава — промърмори Атрею, — няма никаква надежда нито за него, нито за мен, а и за вас, Играмул.
— Не — избръмча гласът. — Е, Играмул поне ще се наяде още веднъж до насита. А й все още не се знае дали това ще е последното му ядене. Докато се усетиш, той би могъл да те пренесе при Южния оракул. Въпросът е само дали ще ти допадне начинът, двукраки Атрею.
— За какво говорите?
— Туй е тайната на Играмул. И творенията на преизподнята си имат тайни, двукраки Атрею. Досега Играмул никога не я е издавал. И ти също ще трябва да се закълнеш, че никому няма да я кажеш. Защото това много би навредило на Играмул, охо… и още как би му навредило, ако се разбере.
Стоманеносиньото великанско лице се наведе малко напред и едва чуто прожужа:
— Трябва да се оставиш Играмул да те ухапе.
Атрею се сепна от ужас.
— Отровата на Играмул — продължи гласът — убива за един час, но тя едновременно с това придава на онзи, който я носи, силата да се премести на всяко място във Фантазия, където пожелае. Помисли си само какво би станало, ако се узнаеше! Всички жертви на Играмул щяха да му избягат!
— Един час? — извика Атрею. — Но какво мога да направя само за един час?
— Е — избръмча роякът, — все пак той е повече от всички часове, които ти остават на този свят. Решавай сам!
Атрею явно се бореше със себе си.
— Ще освободите ли Дракона на щастието, ако ви помоля за това от името на Детската царица? — попита накрая той.
— Не — отговори лицето, — ти нямаш право да молиш Играмул за това, макар и да носиш Златин, Сиянието. Детската царица ни оставя да бъдем такива, каквито сме. Затова и Играмул се прекланя пред знака й. И ти го знаеш много добре.
Атрею продължаваше да стои с наведена глава. Онова, което казваше Играмул, беше самата истина. Следователно не можеше да спаси белия Дракон на щастието. Неговите собствени желания нямаха никакво значение.
Той се изправи и каза:
— Направи това, което предложи!
Като стрела се спусна стоманеносиният облак върху него и го заобиколи от всички страни. Той почувства нетърпима болка в лявото си рамо и успя само да каже: „При Южния оракул!“
После му причерня пред очите.
Когато малко по-късно вълкът достигна до мястото, той не видя нищо друго, освен грамадната паяжина. Следата, която бе преследвал досега, изведнъж изчезна и въпреки всичките си усилия той не можа да я открие отново.
Бастиан спря да чете. Чувстваше се ужасно зле, сякаш отровата на Играмул беше в собственото му тяло.
— Слава Богу, че не съм във Фантазия — промърмори той под носа си. — За щастие подобни чудовища не съществуват на този свят. Това все пак е само приказка.
Но дали наистина беше само приказка? Как стана така, че Играмул, а вероятно и Атрею, чуха писъка на уплашения Бастиан?
Постепенно започна да го обзема страх от тази книга.
ПЕТА ГЛАВА
Двамата заселници
Дали Играмул все пак не го бе измамил? В продължение на един ужасен миг съмнението прониза Атрею, който, след като дойде на себе си, видя, че все още се намира сред каменната пустиня. Той с мъка се изправи. И откри, че макар наистина да се намираше сред планинска пустиня, тази все пак беше съвсем различна. Тук сякаш нямаше нищо друго, освен ръждивочервеникави скални плочи, които, натрупани или нахвърляни една върху друга, образуваха множество причудливи кули и пирамиди. Земята помежду им беше покрита с ниски храсти и буренаци. Цареше зноен пек. Местността бе потънала в сияйна, дори крещяща слънчева светлина, която заслепяваше очите.
Атрею засенчи лицето си с ръка и на около два километра разстояние съгледа в скалите врата с неправилна форма, чийто свод, висок може би над триста метра, беше образуван от хоризонтално разположени каменни плочи.
Нима това беше входът към Южния оракул? Доколкото можеше да види, зад вратата се простираше безкрайна пуста равнина и нямаше ни сграда, ни храм, ни дъбрава — нищо, което да наподобява характерните за оракулите места.
Докато все още размишляваше какво да направи, той изведнъж чу нисък меден глас:
— Атрею! — и после още веднъж. — Атрею!
Момчето се обърна и видя как иззад извисяващите се като кули ръждивочервеникави скали се показа белият Дракон на щастието. Кръв се лееше от раните му и той беше толкова омаломощен, че се влачеше с голяма мъка към него. Въпреки това весело му намигна с едно от рубиненочервените си очи и каза:
— Не се чуди много, че и аз съм тук, Атрею. Макар да бях като парализиран, докато висях в паяжината, аз чух всичко, което каза Играмул. А нали и аз съм ухапан от него, защо да не се възползвам от тайната, която ти повери? Така избягах.