Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
И ние бяхме млади, изстъргани от самотата в морето и настървени за ласка, напоследък спяхме лошо, защото преди няколко месеца бяхме напуснали домовете си, а вечерта ни поднасяше мъчително-сладкото видение от шест загадъчни и невероятни монахини.
В бавното свечеряване светът бе несправедлив и аз шепнех:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Планината потъваше във вечерта, а фаровете на колата дълбаеха мрака. Пред нас се полюшкваше морскосинпят шевролет, в мене се надигаше скръб и гняв, и господи, прости ми грешната мисъл, но стоповете на тази кола пред нас ми приличаха на червени фенери…
Ах, Габриела, Габриела!…
— Тя се казваше Марлен Ломбарде — доверява ми вахтеният моряк. — Беше дребничка, миньонче. Ако не ме е излъгала, когато я попитах, на двайсет и две години е.
Запознахме се в едно барче „Лъв стори“. „О“ — тата на фирмата му бяха нарисувани като сърца и устни.
Когато влязох, вътре имаше няколко мулати — седяха в ъгъла, без да мръднат. Като статуи. Момичетата бяха четири — трите бели и една мулатка. Мулатката стана и ми поиска цигара. Дадох й и тя седна до мене. Когато й поднасях огънчето от запалката, тя докосна ръката ми — пръстите й бяха студени. Казах й това. Тя пипна лявата си гръд и се усмихна: „Сърцето ми е горещо!“
Случваше ми се за първи път и почнах да треперя. Поръчах й едно питие: джин с кока кола и парче лед. Сервитьорката го донесе и й подаде зелено жетонче — явно в коктейла нямаше джин. Това, изглежда, е за наем, дето ползува заведението.
Попитах я колко иска. Тя каза. Не беше много. За хотела трябваше да платя отделно. Гризеше ме срам и любопитство. Не бях сигурен в себе си и си помислих, че нищо няма да излезе от цялата работа… Но тръгнахме — хотелът, не беше далече. Там платих на някакъв негър и той ми даде ключа. Тя го взе от мене и тръгна по коридора. Беше в дънки и син пуловер — мохер.
Когато влязохме в стаята, тя заключи и ме прегърна. Постояхме така и аз продължавах да треперя. Съжалих, че не бях пил никакъв алкохол.
Огледах стаята — вратата на гардероба зееше и оттам се подаваше шарена завивка. Вляво — масичка с огледало. На масичката — две кърпи. Леглото — двойно, подът — застлан с тютюнев мокет.
Отидох до банята и надникнах — тя бе облицована с розовя плочки. Когато се обърнах, мулатката беше гола. Тя мина на пръсти покрай мен, влезе в банята и пусна душа. Сребърните зрънца на водата се плъзгаха по стегнатото й канелено тяло. Аз легнах и влажна н топла, ухаеща на сапун, тя се пъхна при мен…
След десет минути нямаше какво да си кажем. Все пак говорехме. И двамата знаехме по няколко думи от няколко езика. Каза, че има две деца — момченце и момиченце. Казах й, че не съм женен. „Ти си нежен и трябва да се ожениш“ — посъветва ме тя. Съгласих се тогава, но сега знам, че няма да се оженя скоро. И я целунах — за първи път.
Когато станахме, аз оставих парите на масичката — бяха три банкноти. Тя ги взе, преброи ги, извади портмоне от чантичката си, върна ресто и поиска гребен. Дадох и.
Тогава си помислих и ме обзе срам и отвращение от себе си: колко сито съм гледал жените, които са идвали при мене, как не съм ги ценил и обичал, и как подло не съм ги искал! … И се сетих и още повече ме досрамя за мъжкото перчене, за мъжката консумативност и неграмотност. А аз знам какво е любов. Обичах. Но тя се помъкна с един чех, вчерашен хлапак. Приятелят ми ги видял, като се целуват и, изглежда, за да не ми каже, отишла и легнала с него…
Излязохме от хотела, спряхме на средата на улицата. Изведнъж момичето ми стана близко, наведох се и отново го целунах. Тя ми благодари. Под уличната лампа кадифената й кожа блестеше.
Тръгнах и на ъгъла хвърлих гребенчето. После видях такси и махнах с ръка. Седнах в колата, отпред на стъклото шофьорът си бе залепил гола жена — изрезка от списание. Беше майсторска снимка, загледах я и за да не повърна, свалих страничното стъкло — отвън ме лъхна свеж въздух и аз задишах с отворена уста…
Минаваме през пролива Йоресун — Копенхаген светлее в далечината зад нас. Вълните прииждат на валове, между гребените им — петнадесет-двадесет метра разстояние. Връхчетата им се пречупват, наоколо Северно море е сив меланж, около бордовете на кораба пяната е снежнобяла и само на няколко метра водата е масленозелена, раздвижена и гладка като огромна буца стъкло. Вятърът насновава бели нишки перпендикулярно на валовете. На моменти масленозеленото се прояснява, стапя се, придобива цвят на мента.
С всеки изминат час силата на вятъра се увеличава, корабът среща все по-тежко вълнение. Но напред е още по-лошо — под Норвегия Северно море ври.