Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Пратих радиограма до Параходството, че ще се опитам да вляза в Лисабон. Оказа се, че Лисабон е закрит.
Продължихме.
Сутринта към осем часа спря главният двигател.
Спря за няколко минути и отново го пуснаха. На малък ход.
Дойде на мостика главният механик Атанас Малев: „Другарю капитан, нямаме масло!“ — „Стана тя!“ — „От лявата страна на главния двигател маслото бълва, продънил се е картерът. Още два-три часа можем да караме на най-малък и… край!“
Ами сега?… Ние сме на десет мили от нос Синус, между Лисабон и Сен Винсент. Не можем да се удържим, а трябва на всяка цена да се скрием зад Сен Винсент, иначе отиваме…
Почнахме да драпаме — отчаяна работа. Съобщих за аварията в Параходството. Със „светкавица“ ми отговориха, че наблизо няма български кораб. Кораб „София“ е в Гибралтар, ще тръгне на помощ. Но „София“ не слуша, не можахме да се свържем…
Минахме Сен Винсент — брегът висок, отвесен. Вълните се катерят по него, драпат с нокти да се задържат, но ноктите им се чупят в твърдите скали и те с неистови стонове се сгромолясват долу — зловеща красота!
Изведнъж огромна вълна ни удари отзад. За секунда се сепнах: „Отидохме!“
Но се измъкнахме. Към четири часа на съмване вълните отнесоха пежото. Опелът го сплескаха и го набиха в палубата. От мостика изглеждаше като огромна станиолова обвивка на шоколад, настъпена от някого…
Излезе от строя и брашпилът — можехме само да отдадем котвите — нищо повече. Чиста работа!
Добрахме се до Гибралтар, скърпихме кораба и пак тръгнахме…
„Мейн стрийт“ е главната улица на Гибралтар.
На нея има едно магазинче, на чиято фирма и раираните тенти с български букви е написано: „Маноло“. Маноло е индус, довеян от ветровете на живота тук. След затварянето на Суецкия канал Гибралтар се оживи, корабите, които спират тук за вода и гориво, се увеличиха, търговията потръгна, Маноло забогатя. В малкото му магазинче се намира всякаква моряшка стока: дънки, чорапогащи, бикини, тревира, запалки, велурени палта, дамски лачени ботуши, ножчета за бръснене, дъвки, фъстъци, сервизи, японски чадъри, плюш. Маноло научи за няколко години български и нашите моряци, спрели за час-два в Гибралтар, пазаруват най-вече при него.
Веднъж по времето, когато Маноло още не знаел български, в магазинчето му влиза наш моряк. Жена му заръчала да купи плюшен ковьор, на който елен пие вода... Нашият човек криво-ляво, за половин час, обяснил, че иска да купи ковьор за стена. Но какъв да бъде? Води се следният диалог:
Маноло:
— Мяу-мяу?
— Ноу!
— Бау-бау?
— Ноу!
— Ромео-Джулиета?
— Ноу!
— Амур-амур?
— Ноу!
Загубен е още половин час. Маноло вдига рамене — сори, мистър! … Но как нашият човек ще се прибере на кораба без ковьор. Той се оглежда, вдига пръсти към челото си, разперва ги — това са рогата на елена. Навежда глава, прави движение напред и промучава:
— Му-у-у!
После сваля ръцете, енергично насочва палец към устата си и казва:
— Скоч дринг!
— О’кей — светва Маноло, влиза в складчето и след секунди изнася ковьора. На ковьора — горска поляна, през нея тече река, а над реката — рогат елен пие вода…
Риека е примамливо градче с две главни улици, а на тях — шарени витрини и загадъчно луксозни барчета. Но ние, хора с крайбрежно възитание и морски характер, предпочитахме кръчмата на Коста Гърка — особено вечер, когато там свиреше оркестър. Пееха две лепотици — едната черноока, вакла, зряла и сладка като смокиня, а другата — строга, но струва ми се, достъпна. В наша чест пееха руски романси и собственикът Гърка сядаше на нашата маса. Това, естествено, ни издигаше в очите на публиката… Сервираха ни дивеч, пикантни мезета, препечена сливовица и бялото люблянско вино „Ей, старче“. До входа на кръчмата висеше табелка: „Ценени гости, ако нещо не ви хареса, кажете на нас. Ако ви хареса, кажете на другите“. На мен, като тънък познавач на въпроса и ценен гост, особено ми допадна и ето, макар и с няколко години закъснение, използувам случая да сторя рекламата…
В заведението често влизаха тъжни войници с весели кепета, подпъхнати под пагона. Те си поръчваха по чашка препеченица, гаврътваха я „в залп“, изпушваха цигара и си отиваха. Лепотиците бяха благосклонни към тях. И към нас — понякога се случваше да метем заведението, т.е. да си тръгнем последни.