Седем ключа на вода

— Преди години — казва ми той — с капитан Главанов на „Перелик“ карахме апатит от Мурманск. Зима. След Норвегия ни почна. Капитанът каза да се затвори климатичната инсталация и вратите — времето лошо. Вълните вече прехвърляха борда и минаваха над хамбарите. Същият ураган нанесе много поразии на брега — изкорени дървета, а нас ни закачи с периферията си. И в Северно море ни хвана здраво. И — аз на руля, продължаваме по курса. Да, ама ни бие по десния борд. И — паднахме на шест мили в час. Да, ама вятърът взема вълната, блъска я в мостика, той се напълни с вода. И — три удара отдясно, един след друг. И — казвам: „Другарю капитан, край, отиваме!“ „Ти да мълчиш, гледай си там руля!“

Корабът ляга на вълните, скарите от мостика изхвърчаха в морето. Капитан Главанов на радара. Каза: „Дай срещу вълната, дясно на борд!“

Вървяхме тъй десет часа, отиваме на плитчини. „Легни на курса!“—легнах на курса. Още двайсет часа щурмувахме. Скоростта се дигна на осем възла. Като беряхме душа, три кораба край нас даваха SOS. После радистът Румен Йончев каза, че руснаците спасили единия екипаж. Другите два кораба потънаха барабар с хората. Механикът, бог да го прости, Буюклиев, възрастен човек, не излезе от машината. До Биская ни търкаля…

Василис се умисли, мълчахме. През деня се бях пекъл на летния мостик и тялото ми пламтеше. Станах, спрях до филистрина — прохладният вятър ме обливаше като вода…

През тази нощ Василис разказа одисеята си. Бил партизанин две години. Отрядът обикалял планините Али ботуш, линията Метаксас, Леля, Бозда Серон. В отряда били и четиримата му братя. В първото партизанско движение на ЕЛАС участвували като ятаци. След това ги попарила измамата: Сантос ги предал след войната и докарал крал Константин и генералите му от Англия. Излъгали ги да предадат оръжието. Почти всеки от ЕЛАС си целунал пушката и я занесъл. И влезли в капана. Джелатите почнали да бастисват клубовете на партията, да гонят комунистите. Почнало второто партизанско движение. Генерал Маркос го повел. Казал: „Само гората!“

— Ние имаме идеята от баща ми — каза Василис. — Бяхме малки, пък той отмяташе глава и пееше: „Волга, Волга ста не расо! Волга, Волга сагапо…“ Той ни сложи на тоз път. Мама му думаше: „Остави поне децата!“ Баща ми беше възрастен, но го убиха фашистите — прегазиха го с кола… И нас предадоха. У дома беше скрита партийната печатница. И излязохме всички в отряда. Най-малкият нямаше още четиринайсет и пушката беше по-висока от него. Стоя една седмица в отряда, но нощем го беше страх и ревеше. И ний го върнахме. Отрядът закъса за провизии и пратиха най-големия брат по селата. Там го предадоха и го хвърлиха в крепостта Юра край Солун. Средния брат при едно сражение го плениха и мъчиха…

Срещу тях хвърлят редовна войска и почва изтребването. Тогава идва заповедта на генерал Маркос да емигрират… В Петрич видял бъдещата си жена Триядица. Тя била от друг отряд, донесли я ранена … (Тя и сега накуцва). Ранили я в Бозда Серон и на катър я докарали в Петрич. Била в несвяст, а той я харесал…