Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Африканският вятър хамсин, който духал вече втори месец през оная пролет, ги ударил още в Червено море. Той се заражда в пустинята и топлите му пулсиращи талази носят ситен кафяв прах. Този прах прониква навсякъде — в корабната машина и радиостанцията, в навигационната апаратура на мостика и в каютите, зачервява очите, набива се между зъбите. От него пресъхват гарафите за вода, а слюнката в устата е гъста и бодлива. За няколко дни той променя моряците, гласовете им стават дрезгави и меланхолични — непоносима тъга изпълва нощите им. Корабът идвал отдалече, екипажът бързал да се прибере в България, но в Суецкия канал вилнеела пясъчна буря, каналът бил временно затворен и в залива пред Суец се събрали над сто кораба. Моряците следели прогнозата с тревога — на всеки от тях отдавна изтекъл „гаранционният срок“. Хвърлили котва след един „норвежец“ — стар кораб със средна надстройка, строг и изящен, наредили се в конвоя след него и зачакали.
На третия ден от пилотската станция съобщили, че керванът ще потегли на разсъмване. По радиото гласът на диспечера-арабин бил мазен, сякаш докато говори, човекът лижел сметанов сладолед. Денят превалял.
Когато се задал катерът — той трябвало да събере желаещите да посетят за няколко часа града, капитанът разрешил на втория помощник и на Корсара да отидат в Суец.
Още щом слезли от катера и тръгнали по улицата, задухата отведнъж натежала, но те продължили да вървят: нищо, ще се отбият в някое барче с климатична инсталация, ще се разхладят.
Но в бара, в който влезли, нямало места. Поспрели пред тезгяха, огледали още веднъж заведението и когато тръгнали към изхода, от съседната маса се чул глас:
— Господа!…
Погледнали натам — възрастен човек ги канел на масата си. Благодарили и седнали.
— Вие сте от българския кораб — казал човекът и Корсара се взрял в него. Бил с бели коси и изпито северно лице, а очите му — сини и детски, както могат да бъдат само очите на възрастен капитан от разказ на Джоузеф Конрад.
— Аз съм капитанът на „Ачернар“, корабът пред вас — казал той на великолепен английски. — Видях ви, като слизахте в лодката. Името ми е Кнуд Ерихсон.
Откъм мюзик-бокса се носел весел шлагер — двама пийнали дългокоси малайци пускали по няколко монети наведнъж в касичката на бокса и блокирвали една и съща мелодия. В задния джоб на единия стърчала вилица. Капитанът на „Ачернар“ вдигнал лявата си ръка — уж подпирал глава, а всъщност затискал ухото си да не слуша.
— Бих желал да ви почерпя — казал той и се усмихнал. Въпреки изкуствените зъби усмивката му била приветлива, стеснителна, всеопрощаваща. — Имам повод!
Двамата се спогледали: сигурно на стареца са съобщили, че му се е родил внук и сега те, слезли за няколко часа на брега, за да отдъхнат, ще трябва да изслушат цяла пледоария за сина или дъщерята — колко са добри, колко са възпитани и надарени. Когато сантименталничат, северняците са непоносими.
Изглежда капитан Ерихсон усетил опасенията им, засмял се късо и горчиво, а после се загледал към изхода … Отдавнашна печал синеела в очите му и Корсара разбрал, че има мигове в живота, когато случайно срещнатият човек ти става близък.
— Извинете — казал той. — Ние просто се отбихме да се разхладим. А какъв е поводът?
Капитанът се извърнал към тезгяха и оттам се задала сервитьорката — арабкиня със силна гръд и матова кожа. Той им поръчал двойни порции уиски.
— Благодаря ви за компанията — казал Ерихсон, когато донесли чашите. — Това е последното ми пристанище. „Ачернар“ е последният ми кораб. А вие сте последните моряци, с които разговарям — моите момчета не влизат в сметката, те са ми работници.
— Как да разбираме това, „последните моряци“? — попитал вторият помощник.
Капитан Ерихсон отново се усмихнал, повече с очите си.
— Вчера получих радиограма от моя корабособственик. Аз служа на фирмата четиридесет години. Пенсионирват ме … Пенсията е добра, а и аз не съм беден, няма кой да ми харчи парите — все на море съм…
Ситуацията обещавала банално развитие, но Корсара се сепнал: четиридесет години на море! … Четиридесет години синята бездна под тебе; величествени небеса и дива самота; ревящи ветрове и мятащо се сред жестоката подла вода желязо; изгарящо, тропическо слънце и глад за ласка. И внезапни пристанища, след които се усещаш още по-самотен … Той плавал от няколко години и зад гърба си имал носталгията и солта на шест-седем далечни рейса, а човекът срещу него прекарал един живот на море. На такъв се пада в краката!…