Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Бразилия е интересна страна, страна на контрастите и очакванията. Огромната потенциална мощ на природата все още дреме, но тук и там, особено по крайбрежието — Рио де Жанейро, Масейо, Ресифи, Натал, Форталеза, Сан Луис, Сантуш, — експанзията е налице. По територия тя е близо седемдесет и осем пъти по-голяма от България, с деветдесет и три милиона население. Огромна площ — девствени шапади и кампос, населени с редки хищници, едър дивеч и отровни змии, с все още неизследвани подземни богатства, с все още необяздена и невпрегната в земеделие земя. Само една трета от площта на страната се обработва. Но и тук нещо куца — земеделието е с феодален характер — още съществуват частните поземлени владения, наречени латифундии. Селянинът е без земя.
Бразилия е страната на кафето… Половината от световното производство тръгва оттук. Но самочувствието и мнителността хвърлят сянка — никъде в малките и големите магазини не можеш да си купиш кафе на зърна. Мелят го пред очите ти … за да не правиш бизнес с него!
Необятна земя, ощастливена от топлата ласка на климата — ражда като бразилката, без особени грижи. Какао, памук, соя, захарна тръстика, ориз, царевица — продукти с минало и с перспектива.
Когато португалците стъпват тук през шестнадесети век, туземното население било индианци. Поголовно избиване, дългогодишна кървава жестокост. Белият човек и тук е вдигал като знаме израза: „Най-добрият индианец е мъртвият индианец!“ На мястото на избитите, за обработване на скалпираните плантации, докарват роби — няколко милиона чернокожи от Африка.
Но чергарският живот, мнимото пионерство, законите на джунглата, траперството, гладът за жени, човешките страсти смесили бялата и черната кръв. Така се е създала бразилската нация.
В началото на миналия век Бразилия получава независимост — пак падали глави на светли народни чеда и след още шестдесет години страдания и надежди най-сетне тя става федеративна република. Едва тогава се премахва законното робство. След това в страната нахлуват американските капитали, които и до днес са впити в тялото на Бразилия като огромни тлъсти пиявици. Късният пубертет на държавата и тук си казва думата — националното самосъзнание забавя развитието си.
Ще се събуди Бразилия. Никога и никъде не съм виждал толкова унила беднота и толкова нахален разкош на едно място. А те съществуват заедно и няма начин бедните да не си зададат някои въпроси и да им поискат отговор. Тези въпроси ще втресат „младото“ и привидно спокойно „общество“. Тогава няма да помогне нито войската, нито добре поддържаната и „безкомпромисна“ полиция, която сега продава фасони наляво и надясно.
Една вечер се разхождахме с капитан Монев из пристанищния квартал. Мръсни улици и складове, изровен асфалт, лепкав прах след профучаващите фолксвагени, евтини проститутки с мургава кожа, непознаваща бельото, но със спечен, на пластове грим около очите; кресливи негърки сред дворовете, мрачни кръчми. Пред складовете — дремещи алести коне, впрегнати в товарни двуколки, с подстригани гриви, скопени и отчаяни.
Влязохме в малка семейна гостилничка. Донесоха ни единственото ястие, което приготвят — лютив стар фасул в гърне, облажен с овчи дребулии и карначета. В ъгъла на гостилничката работеше телевизор — говорителят, красавец мулат, ръкомахаше и с южен темперамент четеше някакви реклами… На съседната маса двама негри мързелуваха пред бутилка бира „Атлантик“.
От Грамадо се връщахме през Тагуара. Движехме се на югозапад и зад далечните хребети на Сиера до Map слънцето залязваше. Лъчите му огряваха насрещните хълмове и самотните палми по тях се очертаваха като свещички, набучени на шоколадова торта. По радиото предаваха мач и спортният коментатор с неистов глас беснееше пред микрофона. Бразилия е родината на Пеле, а футболът — хроническият грип на нацията.
Заговорихме за Жоржи Амаду — бяхме в неговата страна и очарованието на блестящата му проза сега добиваше плът…
— Да, живее си в Байа — каза Алвес. — Тези дни издаде нов роман.
Неочаквано пред нас изскочи разкошен морскосин шевролет — ние го следвахме неотстъпно. Вътре в него, освен шофьора, солиден господин, седяха шест млади монахини.
— Ах, Габриела, Габриела!… — през зъби процеди капитан Монев.
Те бяха млади, обръщаха се назад и фаровете ги осветяваха… Лицата им, обвити в бяло плуваха пред нас — монахините се извръщаха и ние виждахме само големи тъмни очи, бяла кожа и гъвкави ръце.