Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Колата се движеше с бясна скорост и човекът зад волана се умълча. Беше мургав бразилец, с черни очи и гъвкаво тяло.
Преди да тръгнем за Грамадо, той отби колата до дома си в Порту Алегри — спретната едноетажна къщичка с всички удобства: климатична инсталация, махагонова библиотека в хола, кожени фотьойли. Към всичко това — милоока жена и две русоляви момченца. Голямото се казваше Клаудио.
Бразилецът се гордееше с дома си. Имаше го срещу сравнително добрата си служба в морската агенция. На него му бе провървяло — други с подобни дипломи и опит чакаха без работа или търкаха лакти из деловодствата на тъмните канцеларии, а той бе пробил, агентираше кораби и без да бъде кабалейро, срещу труда си ползуваше елементарни удобства.
Когато излязохме от Порту Алегри и колата започна да се катери по планината Сиера до Map, горещият ден малко се поразведри. Беше краят на септември и бразилската пролет започваше. От лампата дъхна свежест — едва сега видях, че дърветата са цъфнали. Бразилският кампос е неповторим — високи треви, акация, палми и боабаб с корони като чадър, причудливи и обречени.
След час и нещо бяхме в Грамадо — сто и тридесетте километра не се усетиха. Слязохме на площадчето — в центъра му растяха огромни уродливи кактуси, нажежени от обилното бразилско слънце. Разкършихме рамене, спогледахме се и влязохме в страноприемницата отсреща. Докато се насладим на уютната сянка, сервитьорът ни донесе бира „Полар“.
Бирата беше ледена, в заведението влезе млада жена в джинси, които стягаха и подчертаваха твърдо задниче. Нежното и силно тяло се носеше плавно към бара и ние се размърдахме — столовете под нас заскърцаха. Старши помощникът изпъшка:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Погледът му овлажня и омекна — от зеления ирис на присвитите очи се излъчваше топлота и възхищение…
Продължихме към Канела и Алвес, „шофьорът“, се извърна:
— През юни тук валя сняг!
Ние не се учудихме кой знае колко и Алвес се изненада, но премълча невежеството ни. После аз купих цветна картичка и на нея го имаше този сняг — синкав върху зелената трева, тънък и прозрачен.
Когато отминахме Канела и стигнахме парка „Каракол“, Алвес спря, за да плати пет крузейро — вход за колата. Продължихме по алеята и в края й слязохме — пред нас беше водопадът.
Стояхме на ръба на пропастта, водата излиташе от зелената селва, величествено падаше от седемдесет метра височина и долу димеше сребърна и могъща. Звезден грохот отекваше в душите ни. Встрани от нас две млади пияни американки се замерваха с фъстъци. Красив негър ги наблюдаваше…
Беше късен следобед и ние усетихме глад. Свърнахме назад и влязохме в малка „чайна“. В парче срязан дънер с бронзови букви бе вбито името й: „Колониал“.
Хубаво планинско заведение — поднесоха ни кафе, мляко, сметана, шест вида конфитюр, четири вида колбаси с пикантен привкус, два вида шунка, кашкавал, кекс, щрудел, пълно панерче с бисквити и бишкоти. Сервираше ги ниско, пълничко и тромаво момиче с кафява блузка, едър нос и закачливи зелени очи. Казваше се Хелена. Благодарихме й и се нахвърлихме на закуската…
Като хапнахме, се огледахме. Наоколо бе плъзнал пъстър женски свят и старши помощникът отново запъшка:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Това с курортна Бразилия, подстригана и опитомена. Истинската Бразилия е долу, в пристанищните квартали на милионния град.
Преди два дни, още с влизането в Рио Гранде, срещу нашия кораб се зададе пилотския катер „Елизабет“. Пилотът — млад, с шушляково яке и изтъркани дънки, като котка се изкатери по щормтрапа, ръкува се с всички на мостика и поиска чаша кафе.
Цял ден плавахме в лагуната Патус. Следобед почна да вали, вдясно пред нас изскочи малък остров. Потърсих го на картата — не беше отбелязан. До него от кафявата вода се подаваше мостик на потънал кораб. Тъжна гледка — ръжда гризеше гордата стомана… Вляво надникна устието на малка река, над куршумената гладка вода висеше масленозелена и кафява растителност. По брега — еднокатни къщички, боядисани в зелено, синьо, жълто, с червени керемиди, малки прозорчета, безлюдни и нерадостни — немотията се долавя от пръв поглед… Това е Бразилия: с лодките, изтеглени на брега; с рибарите, завързали раменете си в мрежите, забили боси нозе в пясъка. Те теглеха мрежата, а зад гърба им чакаха два „пикапа“, за да отнесат сиромашкия улов … И къщичките не приличаха на къщата на Алвес — Алвес е държавна администрация, Алвес е корумпирана фасада, а тия тук вадят риба за богатите ресторанти и супермаркети и примитивният им труд довечера ще разнообрази трапезата на такива като Алвес…