Джек от сенките [bg]

Джек спря за съвсем кратко, колкото да намести тежкия вързоп, обърна се и хвърли прощален поглед на мрачната страна, чийто предели току що бе напуснал. Беше стигнал доста далеч, при това за съвсем кратко време. С всяка крачка към светлината силата на неговите врагове се стопяваше. Скоро щяха да го загубят напълно. Ала сигурно щяха да продължават да го търсят, невъзможно бе да забравят онова, което им бе сторил. Ето защо не му оставаше друг изход, освен да бяга. Назад оставаше добре познатата му земя на вълшебства, магии и заклинания, чудеса, жестокости и удоволствия. Там някъде бе смисълът на неговия живот, жената, която до скоро боготвореше, а сега ненавиждаше. Джек знаеше, че някога ще се завърне отново и ще донесе със себе си онова, което можеше отново да ги събере.

Той се извърна и продължи своя път.

С помощта на сенките се прехвърли в своето скривалище близо до Здрача, където пазеше различни магични документи, които бе събирал през годините. Завърза ги грижливо в стегнат вързоп, метна ги на рамо и ги понесе на изток. Веднъж достигне ли Здрача ще бъде в относителна безопасност, премине ли отвъд него, всякакви заплахи ще отпаднат.

Не след дълго местността стана хълмиста, а в далечината се издигна снагата на Ренсиал планина, чийто отсамен край стигаше почти до границата на Здрача. Насочи се право към най-високия връх — Паникус.

Още щом излезе над мъглата Джек зърна далечните, неясни контури на Морнингстар, които се очертаваха на светлия фон на Вечната зора. Застинал неподвижно върху своя зъбер, вдигнал леко глава, той гледаше на изток. За онези, които не го познаваха, приличаше на изваяна от вятъра скулптура върху Паникус. И действително почти половината от тялото му бе издялано от камък, трупът, наподобяващ гигантска хищна котка, израстваше направо от скалата на хребета. Крилата му бяха сгънати върху гърба и Джек знаеше — макар да го доближаваше отзад — че ръцете му все още са скръстени на гърдите, лявата върху дясната, че вятърът не е разрошил неговите дебели като въжета коси и брада и че лишените му от клепачи очи са вперени право в източния хоризонт.

Пътека нямаше, а последните няколкостотин стъпки, делящи го от хребета, пресичаха почти отвесна скала. Както обикновено мястото изобилстваше от сенки и с тяхна помощ Джек пое нагоре по стената сякаш е хоризонтална равнина. Още преди да стигне върха вятърът засвири пронизително в ушите му, но дори той не беше в състояние да заглуши гласа на Морнингстар, който се надигна от утробата на планината под него.

— Добро утро, Джек.

Застанал до лявата му страна Джек вдигна поглед към главата на Морнингстар, черна като нощта, която бе напуснал и заобиколена с ореол от перести облаци.

— Утро ли? — попита той.

— Почти. Винаги е почти утро.

— Къде?

— Навсякъде.

— Донесох ти нещо за пиене.

— Извличам вода от облаците и дъжда.

— Донесох ти вино, извлечено от грозде.

Огромното, набраздено от светкавици лице се завъртя бавно към него и рогата му се наведоха напред. Джек отмести поглед от немигащите очи, чийто цвят все не можеше да запомни. Имаше нещо ужасяващо в тези очи, които никога не виждаха онова, за което бяха предназначени.