Джек от сенките [bg]

— Ти знаеш къде ще отида и какво ще направя — каза той след известно време. — Знаеш също какво ще се случи и какъв ще бъда тогава. От върха на твоята планина виждаш много подобни неща. Вероятно дори знаеш кога ще умра за последен път и при какви обстоятелства ще стане това. Погледнато така, животът ми е безсмислен, а съзнанието ми — нищо повече от гост в това тяло, неспособно да въздейства и променя хода на събитията.

— Не — рече Морнингстар.

— Чувствам, че го казваш само за да не ме наскърбиш.

— Не, казвам го, защото някои страни от живота ти са скрити в сенки, зад които не мога да надзърна.

— Защо да не можеш?

— Може би защото моята и твоята съдба по някакъв начин са преплетени. А нещата, които въздействат върху моето съществуване са скрити от погледа ми.

— Е, това поне е нещо — въздъхна Джек.

— Има и друго обяснение — може би, когато постигнеш онова, което търсиш, ти ще преминеш отвъд всякакви предсказания.

Джек се разсмя.

— Хич няма да е зле — отбеляза той.

— Може да е и по-зле, отколкото предполагаш.

Джек сви рамене.

— Каквото и да е, нямам друг избор освен да почакам и да видя.

Далеч вляво и под него — прекалено далеч, за да чува равномерния му грохот — един водопад се спускаше от около стотина стъпки височина и изчезваше зад скален праг. Още по-надолу буен поток виеше корито из равнината и се губеше в гъстата гора. На другия край на потока се гушеше малко селце, чийто комини димяха. Той се вгледа нататък, опитвайки се да различи прозорците и дворовете.

— Кажи ми защо — рече Джек, — Падналата звезда, която ни е донесла познание за Изкуството, не го е разпространила и сред дневните?

— А може би точно в този момент някои от обитателите на Светлата страна си задават същия теологичен въпрос — защо звездата не е спомогнала да се разпространи научното познание сред тъмните. Но какво значение би имало това? Чувал съм да казват, че нито едното, нито другото ни е дадено от Падналата звезда, а са все творения на човека и че онова, което всъщност са ни дарили е съзнанието, което създава свои собствени системи.

В този момент, задъхан и хриптящ, с оглушителен плясък на грамадните си криле, върху близката площадка се спусна уморено един дракон. Вятърът бе прикрил шума от приближаването му. Драконът остана да лежи на скалата, като изпускаше огромни огнени кълба при всяко издишване. След известно време завъртя изпъкналите си очи и погледна нагоре.

— Здрасти, Морнингстар — произнесе той пресипнало. — Надявам се, нямаш нищо против да си поотдъхна тук за малко. Уууф! — Той изпусна грамадно огнено кълбо, което озари цялата клисура.

— Можеш да си отдъхнеш — отвърна Морнингстар.

Драконът забеляза Джек, фиксира го с поглед и не помръдна.

— Май вече съм твърде стар за да прехвърлям планината — рече той. — Но какво да се прави, като най-близкото стадо овце е в онази долина.