Песента на Сузана

Труди захвърли вестника обратно в контейнера и се загледа към мястото, където представите и за живота се бяха преобърнали. Може би завинаги. „Отмъкна обувките ми. Прекосила е улицата, седнала е тук до костенурката и си ги е сложила. Запазила е торбата ми, но е изхвърлила вестника. За какво и е притрябвала чантата ми? Та тя нямаше обувки, които да прибере вътре…“ Ала Труди се досещаше. Чернокожата бе сложила вътре чиниите си. Току-виж някой полицай забелязал тези остри метални ръбове и полюбопитствал какви ястия се сервират в съдове, които могат на секундата да срежат пръстите ти до кокал, ако ги хванеш не там, където трябва. „Добре де, къде е отишла след това обаче?“ На ъгъла на Първо и Четирийсет и шеста имаше някакъв хотел — на мястото, където преди се издигаше сградата на Обединените нации. Счетоводителката нямаше никаква представа как се нарича сега, пък и, да си го кажем честно, това изобщо не я интересуваше. Нито пък и се искаше да отиде там и да попита на рецепцията дали една тъмнокожа жена с дънки и изцапана бяла риза не се е настанила преди няколко часа. Труди имаше силното предчувствие, че нейната версия на призрака на Джейкъб Марли е постъпила точно така, ала интуицията и също така и нашепваше, че е най-добре да не тръгва по дирите на белоногата негърка. Най-добре да престане да се занимава с нея. Градът беше пълен с обувки, ала от никъде не можеше да си купи здрав разум.

Най-добре да се прибере вкъщи, да си вземе един душ и просто да… забрави. Само дето…

— Искат да я унищожат — изрече тя на висок глас и някакъв мъж, който вървеше по тротоара, се обърна към нея и я изгледа продължително. Жената отвърна смело на погледа му. — Искат да я сринат. Тя вече се…