Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Отново се обърна към спътниците си и като изпрати силен мислен импулс, ги събуди. Мечокът кихна, пое дълбоко въздух с влажния си нос и се обади:
— „Ти сражавал. Усещам. Във въздуха. Без кръв (никой не е ранен). Мислен враг?“
За пореден път Хиеро се удиви на досетливостта на мечока. Разказа му за нападението на Живеещия в Мъглата и за постигнатата победа.
— „Добре — дойде отговорът на мечока, — много добре. Ти уморен. Много! Уморен, разтревожен, много! Враг (може да ни) намери. Да тръгваме. Веднага. После (ще се) храним!“
Големият лорс помириса Хиеро и с отвращение сви устни, сякаш бе открил някаква неприятна миризма, излъчваща се от покритата с блатна кал кожа на собственика си. Свещеникът го оседла, при това откъсна доста огромни пиявици от краката му, и след десетина минути те потеглиха под ясната луна. Нощното пътешествие протичаше спокойно. Единственото събитие бе неочакваната среща с доста дълга водна змия, която захапа елена.
Както правеха досега, на разсъмване избраха едно скрито място в гъсталака и разположиха лагера си. Вече не се намираха сред тръстика, а сред храсти с тъмнозелени листа, приличащи на лаврови. Хиеро предположи, че появата на друг вид растителност, а също и на твърда почва, по която вървяха през последните два часа, означава близък край на странствуванията им по блатото. Той насече тънки клонки, направи си легло и уморено се отпусна в него. Чу лорсът да преживя погълнатите листа, Хърм се въртеше насън, далечни пойни птички пееха в хор. После заспа.
Вечерта, когато пътешествениците хапнаха, Хиеро се зае да разсъждава над проблемата, която го занимаваше цялата предишна нощ, докато се поклащаше на седлото: как Живеещият в Мъглата ги бе открил? Течната кал, локвите и дъждът мигновено заличаваха всяка следа. Ако ги бяха търсели по звуците, сигурно щяха да усетят приближаването на потерята. Може летецът да ги е забелязал? Или някакъв враг, за който във Абатствата не знаят, притежава способност да вижда надалеч в тъмнината? Но след дълго обмисляни свещеникът отхвърли това предположение. Образите от умиращия противник, определено показваха, че блатният жител сам ги е открил и то по следа, която са оставяли. Каква ли е тя?
Свещеникът продължаваше да мисли, докато оседлаваше Клотц и събираше скромния си багаж. Скочи в седлото и тръгна на път под свода ясни звезди, като непрекъснато търсеше каква грешка бе допуснал. Глутница хищници, приличащи на големи норки, бягаха след тях по потока, като най-вероятно се ориентираха с помощта на превъзходното си обоняние. Или те имаха и друг някакъв пътепоказател, който, както на хищниците, така и на летеца и на блатния вампир, бе посочил, макар не точно, присъствието им в определен район?
„По дяволите! — с досада помисли Хиеро. — Те сякаш са вързани за нас с нещо, подобно на неизчезваща силна миризма, с който лесно ни намират!“ После се сети за Нечестивия и предполагаемите му възможности. Изведнъж силно се изруга, възмутен от собствената си глупост и заповяда веднага да спрат. Тъкмо пресичаха един нанос и човекът без да губи нито миг, скочи на плътния пясък. Отвори дясната чанта на седлото, пъхна ръката си в нея и извади на лунната светлина, това което търсеше.
Силното раздразнение караше ръцете му да треперят. Мрачно се усмихна при мисълта, че имуществото на мъртвия С’нерг бе насочвало отмъстителите по следите на убийците му. Бисерчето светлина както преди пламтеше на циферблата и леко се поклащаше по черната линия на скалата. Не трябваха повече доказателства — той знаеше, че този прибор, покрай другите си предназначения, представляваше маяк, който да съобщава за местоположението на притежателя си на неговите другари. Вбесен от собствената си глупост, Хиеро хвърли прибора на земята и го смачка с тока на ботуша си. От другите неща не се страхуваше — знаеше възможностите им. На сърцето му олекна, той отново скочи в седлото и заповяда на спътниците си да продължат пътя си на юг.
На едно далечно място от Хиеро, до което не стигаше никаква естествена светлина, висока фигура с черна качулка на главата се обърна към таблото, осеяно гъсто с разноцветни лампички. Когато забеляза, че една от тях е угаснала, той повдигна рамене: повече тук нямаше какво да прави.
4. ЛУЧАРА