Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Свещеникът удари отново и видя страшна огнена светлина в очите на призрака. Но вече усещаше сигурност в силите си и това го правеше непобедим. Изведнъж осъзна света наоколо, почувствува полъха на прохладния вечерен вятър по лицето си и ясно разгледа островърхата качулка на плаща, под който се криеше врага. Сътвори мощен телепатичен импулс и натроши на парчета менталното менгеме, блокиращо разума му. Призова Светата Троица и вси светии на помощ и започна да натиска мозъка на чудовището — нещо подобно се бе опитал да направи Живеещия в Мъглата със собственото му съзнание.
До този миг нито един от тях не бе мръднал в този безмълвен двубой. Но когато мощната и почти усещаща се физически телепатична сила на воина-свещеник започна да унищожава блатния враг, последният издаде ужасен вопъл, един непонятен мяукащ звук, подобен на звън на внезапно скъсана струна на китара. Вампирът започна отчаяно да се бори за живота си. Но усилията му бяха напразни — още съществуваше, биеше се, но съдбата му бе решена.
Като блокира опитите на призрака да събере силите си, Хиеро с мощта на тренираната си воля безпощадно подавяше чуждото съзнание. Напрегна се в последно ужасно усилие и неочаквано откри, че противникът е сломен. Пое дълбоко въздух и нанесе съкрушителен удар, който прекъсна всички жизнени процеси в мозъка на вампира. Над блатистата местност се раздаде ужасен писък — предсмъртният вик на едно същество, което досега не бе издало нито звук. Сетне въздухът мигновено се разреди, вакуумът предизвика безмълвен взрив и… повече нямаше нищо. Само шумоленето на нощния вятър по върховете на тръстиките, писукането на насекомите и резките крякания на жабите продължаваха да допълват спокойната обстановка.
Черната лодка продължаваше да се намира забодено с носа в брега, но фигурата в плащ с островърха качулка вече не се извисяваше над борда. Купчина безцветни парцали бе натрупана на кърмата и от нея бавно капеше някаква подобна на разтопена мазнина течност, покриваше с отвратителни петна осветената от луната повърхност на водата и се носеше отвратително зловоние, в сравнение с което миризмата на блатните газове изглеждаше като благоухание.
Задъхвайки се от тази воня, Хиеро се приближи до черната лодка и я блъсна с крак. За негово голямо учудване лодката не пое в посоката на тласъка, а се върна точно по същия път, по който бе дошла. Мъглата се разсея напълно и в лунната светлина свещеникът ясно видя мрачната сянка да се плъзга към съседния остров, където макар и лишена от страшния си пътник изчезна зад високите тръстики, а заедно с нея и последната тайна на Живеещия в Мъглата.
Хиеро уморено погледна сияещата над него пълна луна. Струваше му се, че невероятната борба, продължила почти три часа, е заела само няколко мига. Но добре си спомняше, че в началото на схватката небето на запад се осветяваше от лъчите на залязващото слънце, а сега наближаваше десет часа. Обърна се към двамата си спътника. За пръв път през последните часове се усмихна. Спящият мечок тихо хъркаше, кожата му леко потръпваше и така гонеше налепналите комари. Клотц също спеше и могъщите му звуци заглушаваха често мечешкия глас. Без никакво съмнение те бяха живи, но сънят им едва ли беше приятен.
Свещеникът произнесе кратка благодарствена молитва. Усещаше се прекалено слаб. Но изразходваната в борбата нервна енергия бавно се възстановяваше. Тялото му бе така изтерзано, сякаш бе яздил два дни непрекъснато в галоп, без да слиза от седлото.
Но не биваше да се бави. Как това творение на блатната мъгла бе успяло да го намери? Загадката, поне засега, изглеждаше неразрешима. Бе успял да ги намери! Но с чужда помощ! В последните му мигове Хиеро бе прочел в мозъка му това — пътешествениците били проследени по някакъв начин, но не с летящия апарат. Трябваше веднага да тръгват, докато в гонитбата не са се намесили нови сили. Щом Живеещият в Мъглата бе ги намерил, то това можеха да направят и други.
В него се появи ново чувство на безгранична увереност в силите си — помисли си, че е временно. В основата безспорно стоеше победите му, които му помогнаха да осъзнае телепатичните си възможности. Изведнъж разбра, че сега нито Абат Демеро, нито някой друг член на Съвета би могъл да му се противопостави в ментална схватка. Сърдито прогони грешните мисли, счете ги за недостойни, но те не изчезнаха, а просто отидоха с дълбините на съзнанието му. В училището го бяха обучавали всъщност на началните стъпки в менталното изкуство. Телепатичната му сила се увеличаваше в геометрична прогресия в зависимост от честотата на използуването й. Сега притежаваше един трениран мозък, с възможности, които дори не можеше да си представи.