Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Да ги гълтаме, бе. Не ги гълтаме — поправи го другият.
— Ъхъ. Що да гълтаме човеци? Плюем ги. И вече не вършим таквиз глупости — припряно заяви тролът. — Не че изобщо сме ги вършили, де. — Сръга Виктор приятелски и замалко не му счупи едно ребро. — Тука работата си я бива — сподели шепнешком. — Дават ни по три долара на ден и още по долар за защитен крем, щото се излагаме на слънчеви лъчи.
— Иначе ще се вкаменим преди свечеряване, пък туй си е голяма досада — обясни другият.
— Ъхъ, а и тъй бавим снимките и хората почват да си драскат кибритените клечки в нас.
— И в договора пише, че получаваме още по пет пенса, ако си носим свой боздуган.
— Дали не бихме могли да започнем… — обади се Среброриб.
— Но защо има само двама тролове? — оплака се Диблър. — Какво героично има в схватка само с двама тролове? Нали помолих да бъдат двадесет?
— На мен и двама ми стигат — подвикна Виктор.
— Слушайте, господин Диблър — подхвана Среброриб, — съзнавам, че се опитвате да ни помогнете, но има основни икономически…
Двамата се впуснаха в разгорещен спор. Техничаря, същият и майстор на ръчката, въздъхна и свали задния капак на снимачната си кутия, за да нахрани и напои духчетата, които вече мрънкаха.
Виктор се облегна на меча.
— Значи често участвате в снимки?
— Ъхъ — потвърди Галенит. — По цял ден. Да речем, в „Кралски откуп“ играх трол, дето изскача от дерето и млати хората. И в „Мрачната гора“ играх трол, дето изскача от дерето и млати хората. Ама в „Загадъчната планина“ играх трол, дето изскача от дерето и подскача върху хората, за да ги сплеска. Нямаш полза, ако те нарочат, че ставаш само за характерни роли.
— Ти същото ли правиш? — обърна се Виктор към другия трол.
— О, Моренчо си има типаж — обясни Галенит. — Най-добрият в занаята.
— А кого играе?
— Камъни.
Виктор се облещи.
— Щото чертите му много изпъкват — продължи Галенит. — Играе не само камъни. Да го беше видял в ролята на древния монолит! Щеше да се смаеш! Ей, Мори, я му покажи какъв надпис ти направиха.
— А, не ща — ухили се срамежливо Моренчо.
— Умувах дали да си сменя името заради филмите — сподели Галенит. — Да е нещо от класа. И си рекох, че може да е Кремък. — Погледна неуверено към Виктор, доколкото можеше да се тълкува изражението на лице, сякаш издялано от ритници със стоманен ботуш. — Ти к’во ще кажеш?
— Ами… Много е хубаво.
— Рекох си, че е по-динамично — добави вероятният Кремък.
Изведнъж Виктор се чу да изрича:
— Защо да не е Скалата? И това е хубаво име.
Тролът го зяпна и беззвучно повтори артистичния псевдоним.
— Леле… — промълви накрая. — Нямаше да се сетя. Скалата. Ей туй вече ми допада. Щото като съм Скалата, май ще ми се полагат повече от три долара на ден.
— Хайде да започваме — сурово натърти Диблър. — Предполагам, че ще можем да си позволим повече тролове, ако филмът пожъне успех, но не и ако надхвърлим бюджета, значи е задължително да свършим до обедната почивка. Така, от Мори и Галенит искам…
— Скалата — поправи го Скалата.
— Така ли? Все едно. Двамата изскачате и нападате Виктор, разбрахме се. Така… завърти…
Майсторът раздвижи ръчката на снимачната кутия. Чуха се леко тракане и писъци на духчета. Виктор не помръдна, макар погледът му да преливаше от готовност.
— Това означава, че започваш да играеш — търпеливо обясни Среброриб. — Троловете изскачат иззад камъните, а ти храбро се браниш.
— Но аз не знам как да се браня от тролове! — изхленчи Виктор.
— Слушай — подхвана Скалата, — ти отбивай ударите, пък ние ще се стараем да не те цапардосаме.
Поредното прозрение…
— Значи всичко е наужким! — възкликна Виктор.
Троловете се спогледаха само за миг, но посланието беше ясно: „И тези загубеняци се мислят за господари на света!“
— Ъхъ — потвърди Скалата. — Туй е то. Няма нищо истинско.
— Не ни е разрешено да те убиваме — насърчи го Моренчо.
— Вярно — подкрепи го и Скалата. — Точно тебе няма що да убиваме.
— Щото ни удържат надницата, ако се оплескаме — невесело призна Моренчо.
Пред пролуката в действителността се скупчваха някакви създания и надничаха с подобия на очи към светлината и топлината. Бяха цяла тълпа.
Някога бе имало път за тях. Не би било вярно да твърдим, че помнеха онова време, защото не разполагаха с нещо толкова съвършено като паметта. Всъщност трудно е да се каже, че имаха и глави. Но инстинкти и копнежи не им липсваха.
Имаха нужда от проход.