Островът на съкровищата

— Не се горещи толкова, Дълги Джон — извика Изреъл. — Някой възразява ли ти?

— Ех, да знаехте колко големи кораби са потъвали пред очите ми и колко смелчаги са съхнали по бесилките на Наказателния док — извика Силвър — само поради това бързане, бързане и бързане. Разбирате ли ме? Та, както виждате, все съм видял нещичко, като съм кръстосвал моретата. Само да умеехте да плавате право към целта, щяхте да се возите в карети, но вие не сте способни на такова нещо, добре ви познавам аз. Утре ще се нагълтате с ром и ще пратите всичко по дяволите.

— Всички знаем, че си нещо като проповедник, Джон, но и други са управлявали кораби като теб — каза Изреъл. — И все са разбрали нещо от живота, не са били такива моралисти, а са обичали да си похапват и попийват с другарите си.

— Тъй ли? — каза Силвър. — Но я ми кажи къде са сега? Пю беше от тоя вид хора, но умря като последен просяк. И Флинт беше такъв, но ромът го умори в Савана. А славни момчета бяха те, но какво остана от тях!

— Ами като ги хванем — попита Дик, — какво ще ги правим?

— Ето такива хора обичам! — извика възхитено готвачът. — Това наричам аз делови човек. Ти как мислиш? Да ги оставим на някой необитаем остров ли? Така щеше да постъпи Ингланд. Или пък да ги изколим като свине? Така щяха да направят Флинт или Били Бонс.

— Били беше само за тая работа — каза Изреъл. — „Мъртвите не хапят“ — казваше той. — Но сега и той е мъртъв, та сам може да провери думите си. В тия работи нямаше равен на него.

— Право казваш — отвърна Силвър. — Били винаги знаеше как да се справи — бързо и смело. Не прощаваше никому. Но аз съм кротък човек, постъпвам джентълменски, обаче този път работата е сериозна. Дългът си е дълг, момчета. Аз гласувам — смърт. Когато вляза в парламента или се возя в каретата си, никак не ми се иска да се вмъкне някой от тия дърдорковци в къщата ми като дявола, когато четеш молитва и най не го очакваш. Та сега, казвам, чакайте, но когато му дойде времето, пипай здраво и не губи миг.