Портрети на небесни тела

Синевата спокойно свистеше през илиците на ризата, ръкавите сполучливо балонираха, компенсирайки разликите в налягането, под нозете на Людмил се очертаваше мек летен ландшафт — пожънати ниви, палметни овощни градини, микроязовири сред кротките селца. Не се виждаше и далекопровод с високо напрежение в този район, та само широката автомагистрала смущаваше Людмил — там само не трябваше да се приземи.

Опитвайки да се отклони от претовареното шосе, той постигна с лек ляв вираж още по-полегато движение, напипа удобен въздушен поток и полуизлегнат върху му, се загледа в земята.

Странно, териториално-селищната система, към която летеше, грабна толкова силно вниманието му, че той в един миг забрави катастрофата. Не че търсеше място за кацане — тук всяко място бе удобно, всяко го мамеше със свойска прегръдка. Имаше нещо непостижимо близко в тези полуравнинни поля и градини, в тези долепени едно до друго селца.

Единственото, което продължаваше да го държи нащрек, бе коварната аутострада — тя му пречеше да се съсредоточи, да разкрие съкровената истина, витаеща в момента под него.

Опита се да свие още малко вляво, но внезапен полъх на нисък вятър го отпрати в обратна посока — към селото, което смяташе да заобиколи. Вятърът, а по-скоро не той, нещо друго, което се намираше в самия Людмил, го адресираше именно към това село, към стопанския двор, към купите със сено.

Бухна се в най-високата, за миг изгуби съзнание от тъй далечния мирис на детство, а сетне отвори очи, пързулна се към земята, прескочи няколко кравешки лайна, облече ризата си спасителка и тръгна към изхода.

Спря го гласът на пазача:

— Милчо, укьовото, ти ли си? Мале, мале, мале, не можах да те позная. Че как си се промъкнал? Нали уж цел ден седа тук у камите. Нали съм пазач, укьовото, нали ме преквалифицираа у ТЕЛК-а, та седа сеги те тук за пенсията, ама оно не бърза. Я влез тук на ладовина, укьовото, я какво си наедрел, макя ти виде ли те, или идеш от спирката. Кам ти багажа? Я седни де, а седни, да пием по ракийка. То нашата, нали си я знаеш, не е за пред ора като тебе, ама като немаме друга… А тъй, дай да му опнем по глътка. Оно е жега, ама нали казаа оня денка по телевизията за топлинния баланс на народите у Средна Азия. Они със зелен чай балансират, ама оно като немаме зелен чай — дай барем с ракийката. То какво ли имаме и ние освен тая магистрала, изгори ни тая магистрала, укьовото, се ни закопа. Я викам на макя ти: „Милчо нема да ни остави, сестро, стана голем човек, ще помогне.“ „Мани — вика ми, — само му е до тая магистрала. Они там големи неща вършат, само им е до нашите пакости.“

Па те го — дойде си на село, че помагаш на назе. Дай по още една. А думай сега, отгоре ли ще я минаваме, или с подлезо. Скина ни нервите тая магистрала, укьовото, изкьорави ни оптимизмо. Бе тръгнала работата, ама оно много добро не е на добро. Ние сме си виновни — зеанааме за голем залък и ни го натикаа. Прости ора сме, укьо, прост народ сме. Да беаме знаяле напреде, да беаме прогледнале, ама нали това ни е на назе, че не моеме да гледаме по-напред. Това му е, укьо, я дай да ти сипа още една, това му е то на селянина, че година напред мое да гледа, а нататик е се окьоравел. То работата ни такава — година напред — това да порасне, това да приберем, онова да посадим, това го засланило, това го била градушка, това го хванала пипка, а те и магистралата сега… Мале, мале, да не беаме я виждале, ама оно не пита. Подлагаа ни — щела да ни води към свето, па ни отрезаа нашио си свет. Прости глави сме, укьовото, ама Зеленгоров е виновен. Да ми е да ми падне, па бой, бой, ама вардат го. И они имат там у съвета на камите таков като мен, ама оня не пуща, па я глей как съм те пуснал…