Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— А ти?
— Чакам председателя. Той обикновено всеки неделен ден е тук. Знаеш ли, докторе, в началото още, като му поисках по-дълъг отпуск, се присмя: „Заради помпите, вика, само те пускам в тази авантюра.“ А веднъж пътем се отби насам и го хвана и него нашата краста. Не пропуска свободен ден, даже…
По пътя се зададе черна волга и Христо, без да довърши, запраши насреща й.
Тръгнах към изкуственото язовирче. В неделния ден то бе окупирано от възрастните. Клечаха на брега с въдички, пушеха мирно, бърбореха си.
— Докторе! — подвикна един. — Пуснахме преди три седмици хайвер, дали е станала рибата?
— Не зная — отвърнах му, — не е по моята специалност.
Канех се да се поразходя до обекта, когато видях самотна и красива да седи под един храст онази жена, чието докосване ме накара да трепна.
— Да приседна до вас?
— Разбира се, докторе, много ще ми бъде приятно.
— Откъде ме познавате?
— Людмил ми е говорил за вас. Аз съм негова бивша любовница.
— И в качеството си на такава сте тук? — не успях да прикрия изненадата си.
— Да — дръзко рече жената. — В качеството си на такава. В качеството си на онази, която единствено е знаела колко му е необходим цепелинът. Та аз дълги години му заменях цепелина, докторе.
— Вие сте една достойна жена — стиснах аз ръката й.
— Благодаря ви… Докторе, ако не ви смущава, ще ми кажете ли на колко сте години?
— На шестдесет и две. Много ли ви се виждат?
— Признайте си първо как ви се струва цялата тази история — тя направи с красивата си ръка една панорама, обхващаща и битовия, и промишления квартал — и тогава ще ви отговоря.
Позамислих се.
— Вижте какво. Не съм психолог и макар да имам една продължителна специализация в града, в който е работил Фройд, твърде съм далеч от всичките тези теории за комплекси. Аз съм твърд, категоричен, ако щете — вулгарен материалист и именно заради това сам не мога да си обясня защо намирам в тази фантастична история нещо съвсем реално и естествено… Това мога само да ви кажа.
— Да… — въздъхна жената. — И с мен е така, и с всички тези, които ги наричат тук „доброволци“. Значи, не е някаква масова психоза?
— В никакъв случай. Ето, чуйте писъка на дърворезачката от отсрещния каньон. Дори звуците са твърде материални, за да бъде психоза.
— Това е оксижен, докторе, но в останалото сте прав. Тя се надигна и под блузката „Пума“ заиграха двете идеални полусфери.
— Ще ида да прибера Людмил, преди да са се върнали. Съвсем се занемари от работа, горкият.
Ето че пак останах сам, но вече не ми се ходеше към скелето. Бавно се спуснах до панаира.
Имаше нещо от детството ми в тези изгонени от големите градове бедняшки нашарени въртележки на ръчна тяга, нещо печално имаше в жената-риба — когато бях дете, дори опашката й изглеждаше къде-къде по-млада. Нещо сантиментално-героично имаше във винстоните на стрелбището. Вдигнах една и прочетох върху приклада „1872“. Прицелих се в тренчето, а ударих маймунката…
10
Четири дни по-късно, в ранни зори, бях със сак-вояжа си в каньона. Скелето бе смъкнато вече и цепелинът, внушителен и нетърпелив, се крепеше само за пилона. Всичките стотина жители на селището и доста гости бяха вече тук — очакваха моите приятели. Скоро те се зададоха, обкръжени от семействата си — крачеха в тиха, силуетна група. Бях си подготвил в единия от складовете койка и апарат за кръвното. Минаха един по един Галя, Владай, Данчо, Людмил, Христо, милите… Налягането им бе в подозрително нормални граници, но аз отдавна вече знаех как развълнуваният от предстоящо събитие човек мобилизира всичко в себе си, кръвта си дори. Пулса им също си го биваше. Сърцето на Владай с нещо едва доловимо не ми се харесва и преди още да му го кажа, той ме погледна с огромни детски очи:
— Докторе, моля те.
— Няма за какво, Владай, здрав си като желязо.
— Нали… — скочи той радостно от койката. Тръгнаха към стълбичката, увита около пилона. Там се разцелуваха с жените и децата, извърнах глава да не гледам и видях бившата любовница на Людмил — скимтеше, опряла гръб в палатката с радиостанцията, и сякаш цялата палатка също хлипаше.
Покачиха се един по един в гондолата, затвориха люка и неочаквано се отделиха от пилона — тъмният силует бавно запълзя към небето. Погледнах за миг към Таня — нямаше я.
Досетих се, че е при радиста, влязох в палатката и я видях там — хипнотизираше човека със слушалките, опитваше се по лицето му да разбере какво чува той.
Излязох отново навън. Цепелинът не бе се отдалечил много. Изглеждаше посмален наистина, но пък ранното слънце сякаш само към него проявяваше интерес — всичките си лъчи бе обърнало нататък. Забръмча двигателят — бяха задвижили перката и плавно заплуваха нагоре и на североизток. Скоро ръбът на каньона ги скри, младите се закатериха по аварийната стълба да наблюдават от платото, а аз се върнах в палатката на радиста.