Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Лицето му изглеждаше и весело, и озадачено.
— Какво става? — попитах го, но той не ме чу. Викнах по-силно. Радистът свали едната слушалка.
— Какво става? Чувате ли ги?
— Чувам ги… Трезви ли бяха, докторе? Въобще не искат да си говорят с мен.
Подаде ми слушалките.
Връзката бе прекрасна. Сякаш че ей тук, в тази палатка, пееха сега песничката си. Като я свършиха, им се обадих…
— Галя, Владай…
Отвърнаха ми с бурен смях.
— Ти ли си, докторе? — обади се Данчо. — Предай на земята, че се чувствуваме идеално.
— Накъде отивате? Смехът стана още по-силен.
— Чухте ли го — превиваше се Данчо, — пита накъде отиваме. А накъде отиваме, момчета? Накъде всъщност?
— Докторе — обади се Людмил, — аз съм на щурвала. Пътуваме към Горна Оряховица.
В гондолата избухна сатанински смях.
— Докторе — надвика смеха Людмил. — Таня нали е край теб?
— Да. Искаш ли?…
— Няма нужда — прекъсна ме той.
Таня се измъкна от палатката. Как ли усети?
— Докторе — ревна Христо, — кажи на твоя приятел веднага да се качи при нас! Галя и Владай се целуват.
Този пък не бях го чувал да се шегува досега.
— Не е вярно — в един глас и като че ли наистина от двата края на гондолата викнаха Галя и Владай.
Радистът от доста време ми правеше знаци и му подадох слушалките.
— Ел-зет, ел-зет. Тук земя. Докладвайте координатите и курса!
Повтори го няколко пъти и ми върна слушалките:
— Не искат да си говорят с мен.
— Галя! — извиках аз. — Къде отивате?
— Не знаем, докторе — отговори Людмил, — апаратът не се подчинява.
— На каква височина сте?
— На надпроектната, докторе. Няма да ти кажа точно на каква, защо…
Гласът му прекъсна.
В слушалките се чуваше неутрално писукане, а постепенно влезе някаква радиостанция — предаваше утринна гимнастика на древния латински език. После и това изчезна.
Радистът грабна слушалките и целият облян в студена пот, започна да крещи, да върти копчетата, да прослушва всичкия ефир…
11
— Прекъсна връзката — каза Людмил, — много сме високо.
— Наистина ли цепелинът не се подчинява?
— Още от десетата минута.
— Хаотично ли се движим?
— Не. Цепелинът има своя цел.
Земята под тях приличаше на теме на изключително глупав човек.
— Как ще се върнем?
— Като се качим достатъчно високо, външната температура ще свие хелия и ще се спуснем.
Владай погледна термометъра.
— Това би трябвало да стане много отдавна — тихо каза той, — а продължаваме да се издигаме.
Рееха се в черно-синьо небе, а изгревът далеч под тях лъхаше на естрадна песен.
— Ето го! — извика Галя. — Ето го! Той ни чака.
Право към тях, позастарял, позагрубял, но сърдечен, плуваше из рехавата йоносфера онзи нявгашен техен дирижабъл…
Част втора
Допълнение към закона за гравитацията
1
През лятото на 1978 година беше настъпило време да искат от хората повече, отколкото те могат.
А хората вече и на това бяха свикнали: поизнервени вътрешно, но иначе прилични, приемаха всичко. Континентите вибрираха с напрежението, предизвикано от търсене на преждевременна истина, въздухът бе натежал от изгорели земни недра, а опустошеното земно кълбо потръскваше краищниците на сушата в умерени, добре узрели амплитуди.
Из пространствата зигзагообразно скитаха извънземни веселяци, които и по време на полет не се разделяха с посудата си. Техните чинии предпочитаха да се появяват по-често пред очите на простия земен човек, но главно интелигентите се интересуваха от тях — едно противоречие, чийто смисъл щеше да стане ясен по-късно.
Гръмотевичните бури се бяха настанили стабилно над разглезения континент, произведен в Европа и наречен също Европа, но светкавиците не падаха върху гръмоотводите. Светкавиците бяха изгубили общия език с гръмоотводите, ала човечеството бе тъй старателно безгрижно, че не забелязваше този неприкрит знак. Вярно, че всеки бе твърде зает със себе си, но поне в повърхността на тревогата можеше да се надникне, а никой не надничаше, за да види колко е ясно всичко — спортистите спортуваха до всеотдайна съсипия на организма си, неспортистите все по-рядко размахваха крайници. Жаждата за дълголетие бе утолена от починалото предишно поколение…