Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Една дъждовна утрин, около месец след като бях отишъл да видя Наоми в „Сценариум“ и започнах да се виждам с нея, излязох от апартамента й за тренировка в „Грасие Бара“. Беше петък и щяхме да тренираме по шорти и тениски, а не по тежките памучни джудо-ги. Качих се по стълбището на третия етаж, събух си сандалите и стъпих на тепиха.
В отсрещния край на залата видях мускулест бял мъж, който висеше на лоста пред анимационния тасманийски дявол, емблема и талисман на академията. Бос и гол до кръста, той носеше само тъмносини гащета и тялото му лъщеше от мазна пот. След като ме видя да влизам, той скочи на пода, плавно и безшумно движение въпреки масивното му тяло.
Сега пясъчнорусата му коса бе по-дълга, още по-дълга от опашката, на която някога я връзваше, и имаше катинарче, което по-рано беше цяла брада, но веднага го познах. Знаех го под името Докс, неговия псевдоним. Бивш морски пехотинец, един от елитните снайперисти и също като мен вербуван от ЦРУ по времето на Рейгън да снабдява и обучава афганистански муджахидини, които тогава се сражаваха срещу нашественическата съветска армия. Бяхме прекарали по две години при муджите, както нежно им викаше Чичо Сам, по-късно наричани с по-хладното име талибани и „Ал Кайда“. Оттогава нито го бях виждал, нито пък ми липсваше.
Той се приближи и широко се ухили.
— Да се поборичкаме, кво ще кажеш? — попита със селския си акцент, който помнех от едно време.
Забелязах, че няма къде да крие оръжие или предавател. Зачудих се дали нарочно ми се явява така, за да ме увери в добрите си намерения. Докс обичаше да се прави на селянин и много хора му се връзваха, аз обаче знаех, че когато иска, може да бъде адски ловък.
Явно не идваше на гости, ала не бях загрижен за непосредствената си безопасност. Ако имаше лоши намерения, третият етаж на „Грасие Бара“ нямаше да е подходящото място да ги осъществи. Отдалече се виждаше, че е чужденец, бяха го претърсили на входа и щеше да си има работа с десетки свидетели.
— Чакай първо да загрея — казах, без да отвръщам на усмивката му.
— Мама му стара бе, човек, аз вече съм загрял. Скоро ще започна да изстивам. Тук съм почти час, чакам някой нов, с когото да потренирам. — Докс подскочи няколко пъти на пръсти, като свиваше яките си ръчища.
Огледах се. Въпреки че сутрешните курсове в „Бара“ обикновено бяха посещавани от по-малко хора, отколкото вечерните, в залата тренираха двайсетина души, някои съвсем наблизо. Реших да изчакам с въпросите, които исках да му задам.
— Защо не избереш някой от ония там? — махнах към другите мъже, които тренираха.
Той поклати глава.
— Вече опитах с неколцина — усмихна се и прибави: — Едва ли са ме харесали. Струва ми се, че ме намират… неортодоксален.
Всъщност псевдонимът му идваше от „неортодоксален“. Той беше от по-младите в нашата късметлийска група, неотдавна напуснал любимата си морска пехота при неясни обстоятелства. Носеше се слух, че е пребил офицер, въпреки че самият Докс никога не говореше за това. Каквото и да се бе случило, то явно караше младежа — за разлика от повечето като него в Афганистан беше прекалено млад, за да е служил във Виетнам — да се стреми да се докаже. Обичаше да ходи с муджите на засади, въпреки че имаше право само да „обучава“, и затова го уважаваха много. Стана известен със своята необичайна, даже странна тактика, обикновено свързана с импровизирани взривни устройства, в резултат на които руснаците стреляха по враг, отдавна изчезнал в недостъпните планински пещери. А и не се ограничаваше с обучението на снайперисти — самият той ходеше на лов.
Методите му за физическа подготовка, спомнях си аз, също бяха неконвенционални: вдигаше бидони с гориво и понякога се изправяше на глава, сплел пръсти на тила си, и така стоеше повече от половин час. Много хора го подценяваха заради странните му навици и привидната му простащина. Аз нямаше да допусна тази грешка.
— Ще ти кажа, когато съм готов — започнах да въртя глава и да разхлабвам врата си.
Докс пак се ухили.
— Ще чакам.