Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Вечерта се спускаше тиха, прозрачна, сияйна, изпълнена със светлина и блажен покой. Никакво трептене във въздуха или по водата; и това безпределно умиротворение на морето и небето се предаваше на притихналите им души, в които също нищо не потрепваше.

Яркото слънце бавно се спускаше натам, към невидимата Африка, палещата земя, чиято топлина като че вече се усещаше. Не ветрец, а сякаш някаква свежа ласка докосна лицата им, щом светилото изчезна.

Те не пожелаха да се приберат в каютата, където се носеше отвратителна корабна миризма. Легнаха един до друг на палубата, загърнати в палтата си. Жюлиен заспа веднага, но Жана лежеше с отворени очи, развълнувана от неизвестността, която криеше пътуването им. Еднообразният шум на колелата я приспиваше. Тя съзерцаваше над себе си несметните сияйни и ярки звезди, искрящи като окъпани в чистото южно небе.

Призори все пак задряма. Разбуди я някакъв шум и звук от гласове. Моряците пееха и почистваха кораба. Тя разтърси мъжа си, който продължаваше да спи неподвижно, и те станаха.

Жана вдъхваше опиянена солената мъгла, която проникваше чак до върха на пръстите й. Навсякъде море. Но там напред нещо се сивееше още неясно в утринния здрач, като купчина чудновати, заострени, сякаш изрязани облаци, кацнали над вълните.

Скоро започна да се вижда по-ясно. Някакви форми изпъкнаха на просветналото небе. Изникна верига от странни, назъбени планини — Корсика, забулена в прозрачен воал.

Слънцето изгря зад нея и очерта с тъмни сенки гънките на хребетите. После огря върховете, а останалата част на острова все още беше забулена в мъгла.

Капитанът, дребен старец, загорял от слънцето, съсухрен, превит, снишен, като че ли смален от суровите солени ветрове, излезе на палубата и каза на Жана с пресипнал от тридесетгодишно командуване глас, изхабен от викане по време на бурите:

— Усещате ли миризмата на тази стара вещица?

До нея достигаше наистина някаква особена, остра миризма на треви, някакви диви ухания.

— Корсика мирише така, госпожо — подзе капитанът. — Това е нейният аромат. И след двадесетгодишно отсъствие бих го разпознал в морето от пет мили разстояние. Аз съм оттам. И той4, казват, там, на Света Елена, постоянно говорел за миризмата на родината. Той е от моя род.

И капитанът свали шапка, поздрави Корсика, поздрави отвъд океана великия пленен император, който беше от неговия род.

Жана се трогна толкова много, че едва не заплака.

После морякът простря ръка към кръгозора и каза:

— Кървавите острови.

Прав до жена си, Жюлиен я беше обхванал през кръста и двамата се взираха в далечината, за да открият посочената точка.

Най-сетне зърнаха няколко пирамидовидни скали, които корабът скоро заобиколи, за да влезе в обширен, тих залив, обкръжен от множество високи върхове, чиито подножия сякаш бяха обрасли с мъх.

Капитанът посочи към зеленината:

— Ето „макито“5.