Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
След като си избра плитка яма в подножието на една от могилките, той изрови с ръце малка дупка — не смееше да задълбава прекалено, — после събра наоколо изровената пръст, за да не я забележат преследвачите, легна вътре и внимателно се зарови с льос, като го придърпваше отдолу нагоре. Не му отне много време и се чувстваше уязвим тъй близо до повърхността, но не смееше да рискува срутване. Повтаряше си, че трябва само да внимава да не го видят или надушат. Вярата на Изкупителите в техните зверове бе тяхна слабост — щом кучетата не можеха да надушат нещо, значи то не съществуваше. Те нямаше да си мръднат пръста дори за най-елементарно претърсване, просто защото не беше необходимо. Сега нямаше какво друго да прави, освен да поспи. Нуждаеше се от почивка. Така или иначе сънят му нямаше да бъде дълбок. Отдавна бе свикнал да се събужда мигновено.
Наистина заспа и наистина се събуди мигновено от кучешки лай и човешки крясъци. Звуците идваха все по-близо, лаят стихна до скимтене и душене — кучетата вече не гонеха, а съсредоточено търсеха дирята. Най-сетне едно от тях засумтя на броени сантиметри от него. Но не се задържа дълго. Пък и защо? Льосът си вършеше работата, прикриваше всяка миризма освен своята. Скоро сумтенето и редкият лай заглъхнаха, и Кейл си позволи миг на победоносна радост. Трябваше обаче да остане на място още няколко часа. Той се отпусна и заспа.
Когато пак се събуди, беше вдървен от дългото тичане, а една стара травма на коляното напомняше за себе си. Освен това го мъчеше студ. Протегна дясната си ръка през льоса и разчисти дупка колкото да види, че е тъмно. Зачака. Два часа по-късно чу птичи песни и скоро небето почна да просветлява. Бавно се измъкна навън, готов да изчезне отново в дупката при пръв признак за близост на Изкупители. Но нямаше нищо освен птичите песни из клоните и шумоленето на животинки в ниските храсти. Кейл извади платнената торба, която бе взел от Лорда на Дисциплината и започна да я пълни, като притискаше льоса, за да се събере повече.
После я метна на гръб и тръгна да търси Изкупителите и кучетата.
Намери ги след около три часа. Не беше трудно — групата наброяваше двайсет Изкупители и четирийсет кучета. А и те нямаха причина да прикриват следите си — в кръг от триста километра никой не би пожелал доброволно да се приближи дори до сам Изкупител, камо ли до цял отряд с кучета. Тяхната работа беше да търсят, другите бягаха от тях. През първите минути след като ги догони, Кейл се замисли дали да не забрави тримата, които го чакаха в Светилището, и да бяга към Мемфис, докато има тази възможност. На Клайст не дължеше нищо, на Хенри Мъглата съвсем малко, а момичето вече беше спасил веднъж. Също както октоподът мени цветовете си при нападение и под кожата му пробягват червени и жълти вълни, желанията на Кейл да избяга или да остане прелитаха из него напред-назад — ту ясни, ту замъглени, ту смесени. Причините да избяга сега бяха очевидни, причините да се върне си оставаха неопределени и смътни, но въпреки ругатните и колебанията именно те го теглеха като подводно течение към потерята от кучета и свещеници.
Макар да беше омазан с льос, Кейл гледаше да стои откъм подветрената страна и не се приближаваше на повече от километър. Както се надяваше, след два часа групата прекрати издирването и тръгна обратно към Светилището. Това бе само първата потеря, пратена да залови бързо беглеца. Обикновено гонитбата завършваше с успех, но ако до трийсет часа не намереше следа, отрядът се връщаше и вместо него тръгваха цели пет екипирани и напълно самостоятелни групи, готови при необходимост да продължат издирването с години. Никога не им се бе налагало. Най-дългото бягство трая два месеца, а съдбата на хванатия беглец беше чудовищна.
Все така отдалече и откъм подветрената страна Кейл вървя подир преследвачите през следващите дванайсет часа. Постепенно се приближаваше, внимавайки кучетата да не надушат миризмата му. Проследи ги чак до Светилището и накрая вече беше толкова близо, че трябваше само да се лепне с ниско нахлупена качулка в края на изтощената група и в падналия мрак да мине заедно с Изкупителите през голямата порта. Никой не провери новодошлите. Та кой безумец, бил той момче или възрастен мъж, би дръзнал по своя воля да се промъкне в Светилището?
След един ден чакане в тайния коридор тримата седяха на тъмно, унесени в еднакво злокобни мисли. Когато чуха леко почукване откъм вратата, те пристъпиха натам с отчаяна надежда, но и вцепенени от страх, че това може да е капан.