Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Кажи ни откъде идваш и какво знаеш за причините да бъдеш тук.
От вълнение Рива скочи на крака. Беше висока и стройна, макар и леко закръглена. После пак седна и въздъхна дълбоко, за да се успокои.
— Когато бях десетгодишна, Майка Тереза ме купи на слугинския пазар в Мемфис. Купи и Лена.
— Робиня ли си? — попита Клайст.
— Не — веднага отвърна момичето с възмущение. — Майка Тереза ни каза, че сме свободни и можем да си тръгнем, когато поискаме.
Клайст се разсмя.
— И защо не си тръгнахте?
— Защото тя беше мила към нас, даваше ни подаръци, глезеше ни като сиамски котки, хранеше ни с великолепни ястия, учеше ни да бъдем съпруги и казваше, че когато бъдем готови, ще си имаме по един рицар със сияйни доспехи, който да ни обича и да се грижи за нас.
Рива млъкна задъхана, сякаш всичко казано наистина се случваше в момента, а ужасите от миналия ден бяха само сън. Едва ли имаше смисъл да продължава, защото момчетата не разбраха почти нищо.
Хенри Мъглата се обърна към Клайст.
— Не разбирам. Вярата забранява притежаването на роби.
— Всичко е пълна безсмислица. Защо Изкупителите да я купуват, да вършат всичко това за нея, а после да я заколят като…
— Млъквай!
Хенри Мъглата се озърна към девойката, но тя изглеждаше унесена в някакъв свой свят. Клайст въздъхна раздразнено. Хенри го дръпна настрани и прошепна:
— Как би се чувствал ти, ако трябваше да гледаш как вършат нещо подобно с човек, когото познаваш от пет години?
— Бих благодарил на щастливата си звезда, че наоколо няма малоумник като Кейл да ме спасява. Пази си тревогите за нас, а не за момичето. Какво ни интересува тя, какво я интересуваме ние? Господ знае, че всички ще си получим заслуженото, няма смисъл сами да си го търсим.
— Стореното е сторено.
— Но не е свършило, нали?
Хенри Мъглата нямаше какво да възрази и млъкна задълго.
— Защо тъкмо Изкупителите — прошепна най-сетне той — ще водят в Светилището дяволски изчадия, ще ги хранят, ще се грижат за тях, ще им разправят сладки лъжи, а после ще ги кълцат на парчета, докато са още живи?
— Защото са гадни копелета — мрачно отвърна Клайст. Но той не бе глупав и въпросът го заинтригува. — Защо увеличиха броя на послушниците петорно, може би дори десеторно? — После изруга и седна. — Ще те питам нещо, Хенри.
— Какво?
— Ако знаехме отговора, по-добре ли щеше да ти бъде, или по-зле?
И този път млъкна окончателно.
Кейл уринираше от ръба на една полусрутена могилка. Непрестанният див вой на кучетата вече беше съвсем близо. Надяваше се миризмата да ги откъсне от истинската следа за няколко минути. Въпреки почивката дишаше тежко, мускулите на бедрата му натежаваха и го дърпаха надолу. Според картата, която бе намерил в кабинета на Изкупител Боско, вече трябваше да е стигнал оазиса. Но все още нямаше никакви признаци за това — все същите могилки, скали и пясъци се простираха докъдето му стигаше погледът. Обзе го страхът, който носеше в себе си още откакто намери картата — че тя е капан, заложен от Лорд-Боеца.
Вече нямаше смисъл да пести сили; след минути кучетата щяха да го настигнат. Воят им не отслабваше, значи не бяха обърнали внимание на мириса на урина. Кейл бягаше с всичка сила, макар че след четири часа усилия бе твърде изтощен, за да увеличи значително скоростта.
Кучетата лаеха с убийствена ярост, а Кейл започваше да забавя крачка и знаеше, че няма начин да ги надбяга. Дъхът скърцаше като пясък в дробовете му; залитна, после падна.
Мигновено скочи на крака, но падането го бе накарало да се огледа. Все същите могилки и камъни, но сега по пясъка се мяркаха жилави тръни и туфи трева. Където има трева, има и вода. Сякаш ударени от камшик с железни шипове, кучетата засилиха воя. Кейл тичаше, дирейки с поглед оазиса, и се молеше да отива към него, а не да мине встрани към нова пустош и смърт.
Но тревата и трънаците ставаха все по-гъсти, а когато прескочи едно било и едва не падна отвъд, пред него се разкри оазисът Войнич. Кучетата виеха диво — долавяха, че ловът отива към края си. Кейл тичаше и се препъваше, тялото му отказваше да се подчинява. Знаеше, че не бива да поглежда назад, но не успя да се удържи. Кучетата се сипеха през ръба на хребета като въглища от чувал, лаеха, виеха, и в яростния стремеж да го разкъсат се блъскаха, ръмжаха и хапеха.
Той продължаваше да бяга и да залита, а настръхналите, озъбени кучета се носеха подир него с огромни скокове. После се озова сред първите дървета на оазиса. Едно куче, по-бързо и по-злобно от другите, вече го догонваше. Знаеше си задачата и закачи Кейл за глезена с предна лапа. Момчето загуби равновесие и се просна на пясъка.